С разследващия български журналист СТАНИМИР ВЪГЛЕНОВ
специално за Портала на българите в Испания
от Тарагона разговаря Росица Василева
Станимир ВЪГЛЕНОВ ръководи “Информационни и онлайн услуги” и е мениджър на десетки сайтове и проекти на Медийна група България Холдинг. В журналистическия бранш е вече над двайсет години, като повече от половината е посветил на вестник “24 часа”. Завършил е “Българска филология” във Великотърновския университет. Има над 5 000 публикации и множество призове за разследваща журналистика. Автор е на книгата “Свалят правителството” на издателство “Сиела”, която той предостави за свободно изтегляне специално за читателите ни. Семеен е, с две деца.
Работиш в международна журналистическа група за разследване, за чиито съвместни постижения си отличаван с награди. Ако трябва да посочиш разликите между разследващата журналистика в България и тази в Европа и Щатите, кои ще бъдат най-очевидните – спънки, благоприятстващи фактори…?
Да, наистина имам и национални, и международни награди, някои доста престижни. Но реално от седем години работя предимно като мениджър на интернет изданията и проектите на Медийна група България Холдинг – общо над десет сайта, мобилни приложения, електронен магазин и др.: 24 часа, 168 часа, Хай клуб, Български фермер, BgDnes.bg, MediaMall.bg, Mila.bg. Разследващата журналистика постепенно се превърна от основно занимание по-скоро в хоби. Вече имам време само за изключително важни разследвания. Стремя се да обучавам млади колеги, които сега започват кариерата си. Като цяло няма големи разлики между разследващата журналистика в България и в Западна Европа и САЩ – освен че при нас има повече горещи теми, а при тях – повече ресурси.
Каква не може да бъде в България разследващата журналистика и непременно ли трябва да е поръчкова? Прилича ли тя на борба с вятърни мелници или…?
Разследващата журналистика в България е по-смела, но и като цяло по-непрофесионална. Отново се дължи на липсата на достатъчно ресурси и традиция. Да, за съжаление често е по-скоро борба с вятърни мелници, но ако се отчетат резултатите за периода, в който изобщо имаме разследваща журналистика – и резултатите са доста добри. Хубаво е, че няма нито един убит журналист, както например в Русия, Мексико и др. И то не защото журналистите не са смели, напротив. Все пак сме по-цивилизовано общество. А поръчковата журналистика е нещо съвсем отделно – тя, особено през последните години, достига нови и нови върхове. Там няма какво да анализирам, не съм специалист по този тип журналистика.
“Опасна” ли е книгата ти “Свалят правителството”, в която са събрани над сто разследователски истории? Какво те подтикна да я напишеш?
Исках да обединя на едно място най-интересните теми, по които бях работил около петнайсет години (издадох я през 2004 г.). За да мога сам, а и чрез читателите, да усетя дали съм постигнал нещо за този период, както и да се опитам да обясня защо се занимавам с това нещо. И как точно го правя. Всъщност това, смятам, е което ме отличава от поръчковата журналистика – че мога да обясня какво и как правя. И защо го правя. А оттам нататък – всеки може да се направи своя извод.
Би ли направил сравнение между журналистиката ни във времето преди и след Берлинската стена?
И преди 1989 г. имаше много талантливи автори и отдадени на работата си професионалисти. Но истинска журналистика нямаше – тоталитарната система нямаше как да допусне такова нещо. Имаше пропаганда, покрай която смели хора се опитваха да прокарат истинска журналистика – и обикновено бяха наказвани за това. Сега такива пречки няма, но има други зависимости, които правят работата на журналистите трудна и често – опасна. И пак си е професия за смели хора.
Журналистите са неписаната, четвърта власт, а народът – било в България, било в Испания, има правото и иска да узнае истината за събитията. От какво се умориха хората и защо губят доверие в медиите?
Специално в България хората са гневни главно заради това, че наистина полагат много усилия, а животът им не се подобрява толкова бързо, колкото са очакванията им. За това има и обективни, и субективни причини. Няма съмнение, че като цяло страната се променя в добра посока. Няма съмнение също, че това става и бавно, и по не най-добрия начин. Затова хората губят търпение. От друга страна и политиката, и икономиката, а и журналистиката, са функции, проекции на състоянието на обществото. Тоест толкова можем. Който иска да се сърди, но това е положението според мен. И всъщност не трябва да се сърдим, а да продължаваме напред – въпреки всичко.
Как би описал деня си в работата и извън нея? Абстрахираш ли се или си все на “стенд бай”?
Няма съмнение, че най-важното в живота ми е семейството – съпругата, дъщерята и синът ми. Те осмислят живота ми като цяло. От друга страна пак те са и най-ощетени – работният ми ден е петнайсет, осемнайсет, понякога и повече часа. Както се случи – който се занимава с онлайн медии, знае за какво става въпрос. Аз лично не се оплаквам – продължава да ми е много интересно да се занимавам с журналистика, особено при тази динамика на развитието на технологиите. Ясно е, че животът ми е обсебен от работата, няма как да се абстрахирам от нея. Все пак се опитвам да бъда добър съпруг и баща. Като цяло си пожелавам за журналистиката в България да бъде все по-важен професионализмът, отколкото смелостта. Но и смелостта си не бива да губят журналистите, както и всички българи…
Mi página artística
La mia pagina di arte
Творческата ми страница