Мадрид – Прадо (Museo del Prado)

Le_musee_du_Prado_MadridПрадо е музей и художествена галерия в Мадрид, столицата на Испания, основан през 1819.

С над 1300 картини в своите експозиции, това е един от най-големите и значими музеи на изобразителното изкуство в света.

С над 1.8 милиона посетители годишно, музеят е един от най-посещаваните туристически обекти в Мадрид.

Уникално богат на картини на европейските майстори от ХVI до XIX, ш основната му колекция се крие широкото присъствие на Веласкес.

Ел Греко, Гоя (чиято колекция се радва на най-широко представяне), Рубенс и Йеронимус, Бош с най-добрата колекция в световен мащаб имено в този музей, както още и Мурильо, Рафаел, Веронезе и др.

В световен мащаб, музеят е определен като „най-голямата концентрация от шедьоври на квадратен метър”.

Голяма част от хората на изкуството го определят като „ не най-големият, но най-интензивният”.

Прадо има около 950 склуптори, 64000 рисунки, 2400 щампи, 800 декоратишни изкуства, 900 монети и 800 медала.

Подобо на други големи европейски мизеи като Лувъра в париж и Уфици във Флоренция, Прадо дължи своя произход на хоби колектор на управляващите династии през вековете.

Той отразява личните вкусове на испанските крале и тяхната мрежа от съюзи и политически вражди, така че се првръща в колекция ненадмината по специални художници и стилове.

Много от творбите в музея са създадени по желание на няколко царе любители на изкуството.

Школите на живописта в Испания, Фландрия и Италия ( особено Венеция) имат водеща роля в Прадо.

Има също така добри френски примери на Никола Пусен и Клод Лорен. Немските картини са с репертоар от едва четири творби на Дюрер и многобройните портрети на Менгс.

Кратък е обзора на британската живопис , а що се отнася до холандската, най-силен неин представител е Рембранд.

Като по-малко известни аспекти на музея, но също така важна част от декоративните изкуства са „Съкровището на делфините” и изключителнат колекция от гръко-римски скулптури.

История

Сградата на музея е строена по времето на крал Карлос III от любимият му архитект Хуан де Вилянуева (автор и намиращата се наблизо Ботаническа градина както и Кметството).

Ливадите, които тогава пустеели на това място дали и името на музея (на испански “prado” означава “ливада”).

Историческото и обществено-политическото развитие на Испания безспорно се отразява, както на облика на най-големите испански колекции, така и на принципа на тяхното създаване.

Не прави изключение и музеят “Прадо”. Неговата история е още по-показателна поради това, че колекцията му до голяма степен е създадена благодарение на меценатството на испанските монарси.

Техните колекции почти изцяло съставят експозицията на Прадо. Началото на бъдещата колекция на Прадо е поставено от Карл I /1516-1556 г./, който от 1519г. е император на Свещената Римска империя под името Карл V.

Той осъзнава ролята на меценатството за възвеличаване на неговото войнствено и изпълнено с много завоевания и загуби царуване.

При походите му из Западна Европа, той не пропуска и да купува големи колекции, има запазени инвентарни списъци на закупени от него платна.

През следващите години съществена роля за допълване на бъдещата колекция на Прадо изиграва фаворитът на новия крал Филип III (1598-1621), херцог Лерма.

Херцогът купува в Италия ”Благовещение” на Фра Беато Анджелико и осигурява поръчки за великия фламандски живописец Питър Паул Рубенс.

През 1621 година на престола де възкачва поредния Филип, четвърти по ред (1621-1665), по чиято заповед са закупени големи колекции от всички краища на Европа.

Най-значителната е колекцията на Чарлз I Английски, закупена по време на управлението на Оливър Кромуел.

По този начин в Испания попадат “Смъртта на Богородица” от Монтеня, ”Светото семейство” от Рафаел и редица творби от Тициан, Тинторето, Веронезе и други прочути майстори.

След смъртта на Рубенс през 1640 г., в Испания попадат част от творбите му – “Трите грации”,“Градината на любовта”,”Селски танц”,”Портрет на Мария Медичи” и почти цялата му лична колекция.

От същия период са и подаръците от чужди владетели и от испанските посланици в чужбина, като “Адам и Ева” на Дюрер, подарена от Кристина Шведска, “Падането по пътя на Голгота” на Рафаел, подарена от вицекраля на Палермо и др.

Най-значимо от XVIIв., в музея е творчеството на гениалния Веласкес, събрало цяла галерия портрети, религиозни творби, платна създадени по антични мотиви, пейзажи и др.

През 1700 година, на испанския престол се възкачва династията на Бурбоните, които допринасят за допълване на колекцията с много творби на Снайдерс, Тениерс и други фламандски майстори.

Следващият период на управление кралете Карл III и IV-ти е кризисен по отношение на попълване на колекцията, въпреки че поставят началото на изграждане на музей на естествените науки (прераснал в художествения музей Прадо).

Гласуваният декрет от Учредителното събрание на революционна Франция, за превръщане на бившия кралски дворец Лувър в музей, дава тласък за подобно развитие и в Испания.

Управленската криза около сваляне и качване на Бурбонската династия на испанския престол, временно забавя изграждането на художествен музей в Мадрид.

Но за бъдещата му колекция, огромно значение има закриването на множество испански манастири (по примера на Франция) и събиране на колекциите им от картини в Мадрид.

По време на царувалия само една година, крал Фердинад VII, се прави опит за създаване на музей със старинната Академия “Сан Фернандо”.

Предвидено е той да бъде уреден в двореца Буенависта, но безуспех. Този развой принуждава краля да определи за художествен музей недовършеното здание на Музея на естествените науки в парка Прадо.

Планът за сградата е създаден още през 1785 година от известния архитект Хуан де Вилануева, който успява само да започне строежа.

В началото на 1818 г., маркиз де Санта Крус е натоварен с мисията да създаде галерия на живописта на музея Прадо от картини, принадлежащи на Негово Величество, което е и последният етап преди откриването му. Музеят Прадо официално е открит на 19.11.1819 г. като кралски музей на живописта с колекция от едва 311 картини.

През същия период е издаден и първият каталог на музея.

Първият му директор, маркиз де Санта Крус, полага големи усилия за пренасянето на нови творби, като тези от дворците в Аранхуес и Гранха.

Вторият каталог от 1821 г. вече съдържа описанието на 512 творби.

Днес Прадо притежава десет пъти повече картини, отколкото при основаването си.

Това не бива да ни изненадва – в началото на XIX в., голяма част от многобройните картини, останали в кралските дворци, в сбирките на Ескориал, в други музеи и манастири, постъпват в Прадо.

Различни частни лица също допринасят с даренията си за попълване на експозицията.

Междувременно, през 1845 година, внезапно възниква опасност от разделяне на сбирката между двете дъщери на Фердинанд VII, като по този начин е застрашен действащия от XVII в. до този момент, Закон за неделимостта на живописните платна от Короната. Кралица Изабела II изплаща част от стойността на картините на сестра си, за да запази целостта на сбирката.

През 1868 г., избухва испанската революция, Изабела II е изгонена във Франция, а Испания е обявена за република.

Новото правителство отделя живописните произведения от личното имущество на кралете.

По този начин богатствата се връщат на държавата, а музеят на практика се национализира.

В излезлия през 1873 г. каталог, той за първи път е назован Музей Прадо – име, което носи и до наши дни.

Създаденият през 1894 година Музей на новото изкуство лишава Прадо от част от картините му, предимно творби на испански художници от XIX век.

Част от тези платна днес са изложени в Националния музей на съвременното изкуство, открит през 1951 година.

По време на Гражданската война музеят Прадо е закрит и картините са евакуирани в Швейцария.

На 7 юли 1939 година пинакотеката е отново отворена за посещения, но колекцията е напълно възстановена чак в началото на Втората световна война, когато преместените платна са върнати в Испания.

Днес музеят има филиал, който е тържествено открит през 1971 година в зданието Касон дел Буен Ретиро.

Основната част от сбирката е от произведения на испански творци от XIX век.

Нуждите от по-обширно пространство за разполагане на нарастващата колекция налагат разширяването му.

Днес партерът включва сградата на архитекта Вилянуева и новата постройка в двора на църквата “Сан Херонимо де Реал”. Тук са разположени и магазин, кафе, ресторант и гардероб.

Архитектура и постоянни колекции – Основата на картините в Прадо е поставено от Кралската Испанска колекция. Известен е като един от музеите с най-пълни колекции на испански класици Ел Греко, Гоя, Диего Веласкес, Мурильо в света.

Заслужава внимание фламандската школа и особено Йеронимус Бош, любимият художник на крал Филип II Испански.

Представени са широко и Рубенс, Антонис ван Дайк, Питер Брьогел Стария.

След италианските художници следва да се отбележат Тициан, Рафаело, Веронезе, Сандро Ботичели.

Скулптурата е представена с над 700 експоната, главно древноримски или ренесансови произведения на изкуството.

Планът на сградата е създаден от известния архитект Хуан Вилануева още през 1785 г., който започва строежа, неколкократно променя части от зданието, но умира през 1811 година и неуспява да я довърши.

През 1814 г., е възложено на архитекта Антонио Лопес-Аугадо да реставрира и дострои започналата да се руши сграда.

Сградата на музея Прадо представлява един от най-ярките образци на испанския класицизъм и заема важно място в историята на испанската архитектура от този период.

Силно издължена в план, тя включва тържествена централна част с мощна колонада, завършваща със скулптурна атика, две галерии и странични триетажни павилиони.

Ясните членения на отделните части, широкото използване на колони в центъра и галериите, както и богатството на детайлите, придават на постройката спокоен и величествен вид.

Тя се оказва действително много подходяща за музей на живописта – масивна, издържа на резки колебания на температурата и поддържането на необходимата влажност в нея не представлява трудност и днес.

Вътрешната архитектура също е съобразена с предназначението си – разнообразните по план интериори подпомагат доброто акцентиране, както на основните периоди, така и на значимите шедьоври.

Разположението на сградата позволява дострояването на допълнителни помещения откъм парковата фасада, без да се наруши лицевата му страна, планирана още от гениалния арх. Вилануева.

На 15 октомври 1995 г. международно жури избира един от проектите за построяване на нови експозиционни зали на площ от 29 до 49 хил. кв. м.

По такъв начин най-важният туристически обект на Испания разширява възможностите си за експониране на огромната си колекция и дава възможност туристическият поток, който сега годишно е над 1,6 млн.д. да се увеличи.

Архитект Рафаел Монео спечелва дискутирания сред испанската общественост конкурс за реконструкция на музея Прадо.

В конкурса вземат участие 483 проекта от цял свят. Архитект Монео е носител на наградата “Прицкер” за 1997 г., сред творенията му са и прочулата се с бомбената трагедия гара Аточа.

Конструкцията на музея впечатлява с максималното използване на дневната светлина.

Още в самото начало тя е приета единодушно, най-вече заради дискретното й сливане с основния корпус на прочутия музей, построен в края на ХІХ век.

С новите зали музейната площ вече надхвърля 22 000 кв.м. и решава един от най-големите проблеми на всеки голям музей – липсата на пространство за излагане.

С това завършва първият етап от проекта за разширение на “Прадо”, в който се пази една от най-големите колекции в света на автори отпреди ХХ век като Веласкес, Рубенс, Ел Греко и Гоя. Днес партерът включва сградата на архитекта Вилянуева и новата постройка в двора на църквата “Сан Херонимо де Реал”.

Цялостният облик на комплекса създава впечатление за хармоничност и единност на архитектурните решения.

Духът на Прадо не е просто съхранен, той е дълбоко осмислен и обогатен.

Постоянни колекции – В Прадо се намира най-голямата колекция от картини на испански майстори.

Фондът на музея е създаден от три основни източника: – Сбирките от картини на испанските крале; – Произведения на изкуството, създадени под покровителството на църквата, които по-късно са преминали на разпореждане на държавата; – Подарени или завещани на музея творби.

Творбите са подредени в съответствие с художествените школи, като най-старите са на долните етажи.

Платната на испанските майстори от XVII и XVIII век, между които са и гордостта на музея Веласкес и Гоя, са изложени на първия етаж.

Един нов вход, отворен между новата сграда в двора на църквата и основната постройка улеснява достъпа до музейните богатства.

В изложбените зали са подредени и колекции от скулптурни произведения и произведения на декоративното изкуство.

Живописта на Испания, която е най-значителната част от пинакотеката, включва произведения от XII – XIX век.

От периода XVI – XIX век големите художници са и придворни живописци. В кралските сбирки широко са представени най-добрите произведения на испанската школа.

Интерес представляват фреските от църквата “Сан Бауделио де Берланга” в Сория, фрагментите от капелата “Санта Круз де Мадеруело” в Сеговя от XII век, както и платната на Хайме Уге (XV век), Педро Беругете (XV век), Алонсо Санчес Куельо –XVIвек. Ел Греко е прекрасно представен в колекцията на музея “Поклонението на пастирите” ,“Благовещение” ,“Коронясването на Дева Мария” и др.

Прадо притежава чудесни платна от XVII век – “Непорочното зачатие “ на Франсиско Сурбаран, “Благославящия Христос”, творбите на Хусепе де Рибера “Троица”, “Мъченичеството на Свети Филип”, платната на Бартоломео Естебан Мурильо “Светото семейство с птичка”, “Добрият пастир”.

Главното богатство на Прадо обаче, са творбите на Диего Веласкес и Франсиско Гоя.

Това са най-големите сбирки от техни платна. Веласкес е представен с “Триумфът на Бахкус”, “Ковачницата на Вулкан”, “Менините” – шедьовър на световното изкуство, “Поклонението на влъхвите”,Дело на Франасиско Гоя са “Светото семейство”, “Семейството на Карлос IV”, както и двете махи – “Облечената маха” и “Голата маха” .

Тъй като Гоя е мой персонален любимец,ще обърна внимание към неговата личност и произведенията ,които са в „Прадо”, но не съм споменала по-горе.

Франсиско Хосе де Гоя и Лусиентес е роден на 30 март 1946 г. във селцето Фуендетодос, близо до Сарагоса, Испания.

Баща му, Хосе Гоя, е позлатвач на икони. Майка му, Грасия Лусиентес, произхожда от дребната аристокрация.

Гоя има двама братя и eдна сестра. Талантът му проличава още в ранна възраст.

Около 1749 г. семейството се мести в Сарагоса. На 14 години е даден за чирак на своя първи учител – живописеца Хосе Лухан и Мартинес.

От него научава принципите на изобразителното изкуство, прави копия на гравюри.

След четири години го напуска. На 19 годишна възраст Франсиско Гоя заминава за Мадрид.

Тук учи живопис при Франсиско Байеу, член на Кралската Академия за изящни изкуства „Сан Фернандо“ и кралски художник.

През 1763 г. се явява на конкурс за прием в Академията, но не се класира. Участва за втори път в конкурса след три години и отново е отхвърлен.

Надеждите му да спечели стипендия за пътуване до Италия са провалени, но въпреки това той заминава на собствени разноски.

През 1770 г. младият художник посещава Рим, където има възможност да се запознае с творбите на старите майстори Симон Вуе, Кореджо, Ел Греко и др.

От този период е първият му автопортрет. Важно значение за формирането му като художник имат творбите на Тиеполо в Мадрид.

Учи се от образците на испанската класическа живопис и боготвори Веласкес и Рембранд.

Гоя пише на един свой приятел следното: “Аз имам трима учители – природата, Веласкес и Рембранд.”

Посещава Рим, а в Парма се явява на конкурс за картина на историческа тематика през 1771 г. с картината „ Ханибал пресича Алпите”.

Журито е благосклонно към неговата творба, но наградата е присъдена на Рамон Байеу, брат на учителя му.

Гоя се връща в Сарагоса, след като научава, че се търси художник за стенописите на църквата „Базилика дей Пилар” в Мадрид.

От октомври 1771 до юни 1792 той рисува фрески в нея. Работи за манастира „Картуха Аула Дей“, църквата в Ремолинос, двореца “Собрадиел” и други.

Все още е ученик на Байеу. През 1774 г. Гоя се жени за Хосефа Байеу, сестра на бившия си учител.

Тя ражда на Гоя шест деца, от които само едно, синът им Ксавиер (р.1784 г.), доживява до зряла възраст.

През 1774 г. художникът на краля Антоан Рафаел Менгс го кани да работи в двора като автор на проекти за гоблени.

В 1776 г. с помощта на шурея си Франсиско Байеу, става художник към Кралската манифактура за гоблени „Санта Барбара“ в Мадрид.

За нея той работи в продължение на 15 години (до 1791 г.), създавайки многобройни проекти.

Сред тях са: „Закуска на брега на Мансанарес“, „Лекарят“, „Слънчобран“, „Поляната на Сан Исидоро“. С тях става известен.

Но вместо превзетата замечтаност на митологията, по маниера на френските имитатори на Рубенс, той смело черпи сюжети от Испания – неща, идващи от собствените му преживявания.

„От дистанцията на времето, бихме казали, че той е направил очевидния избор, но за своето поколение, в двор, доминиран от търговци на криворазбран класицизъм това е новаторство, което би хрумнало единствено на гений като Гоя.

Но не само сюжетите му са дразнели завистливите му конкуренти, а и декоративнитe качества на проектите му, великолепното изобразяване на обем и силует в странно ориенталски дизайн…..

Макар и рисувани с извънредна бързина, сериите проекти за гоблени илюстрират за първи път заразяващата виталност, която четката му придава на всичко…”(Томас Крейвън) Рисунка за гоблен за зимната резиденция на бъдещия крал Карлос IV и кралица Мария Луиза.

Завършения гоблен е закачен в трапезарията им в двореца Прадо. „Брилянтно цветен, очарователно обагрен, той е много повече от невинна декорация.

Кокетната девойка, чиято усмивка грабва погледа и нейния обожател са реалистично изобразени, като е избегната сантименталността – нещо, което ще се развива в последващите работи на Гоя за Кралската манифактура за гоблени.” ( Ричард Шикел – „Светът на Гоя”)

През 1778 г. испанският крал Карлос III нарежда на няколко художници, между които и Гоя, да направят гравюри по картините от колекция му.

Поръчката се оказва важна за художника, тъй като му дава възможност да се запознае с изкуството на Диего Веласкес, което оказва силно влияние върху него. Благодарение на тази си работа, художникът усвоява основите на офортната техника.

На 5 юли 1780 Франсиско Гоя е приет за член на Кралската Академия „Сан Фернандо“ с картината „Разпятие”.

Същата година семейството се връща в Сарагоса. Художникът изявява желание да завърши сам декорирането на църквата „Нуестра Сеньора дей Пилар“, пренебрегвайки шурея си Франсиско Байеу и брат му Рамон.

Това става причина за конфликт между тях. Байеу се отказва от участие, но сваля и покровителството си от съпруга на сестра си.

Обществеността на Сарагоса обвинява Гоя, че пренебрегва човека помогнал за издигането му.

Стенописите, които прави в църквата са подложени на критика. Франсиско Гоя напуска града.

В Мадрид архитектът Вентура Родригес му предлага да участва в живописната украса на църквата „Сан Франциско ел Гранде“.

Художникът изписва фреската „Свети Бернардино Сиенски проповядва пред сицилийския крал Рене Анжуйски“ .

През 1783 г. рисува портрет на граф Флоридабланка, който е първата му голяма поръчка.

Успехът му бележи началото на израстването на Гоя като водещ художник на Мадрид.

През същата година Гоя рисува първия си групов портрет, изобразяващ семейството на инфанта дон Луис, брат на Карлос III.

Постепенно той се налага като портретист в средите на аристокрацията, заслуга за което има и бързината с която рисува.

Благодарение на таланта си успява да си създаде връзки във висшето общество на Испания.

„Като художник, вече не е имало никакво съмнение в неговото превъзходство, като личност, той е бил опасен и своеволен и оттук неустоим за сладострастните придворни дами.

Карал се е със шурея си и с всички, които се стараели, макар и внимателно да ограничават безцеремонните му тактики.

Смъртта на баща му го депресира толкова дълбоко, че той не е в състояние не само да рисува, но и да се храни и той сядал сам в пустата стая, гравирайки плоча след плоча, за да уталожи нервността си.

”(Томас Крейвън) „Картините му носят неотменното влияние на Веласкес, според първия биограф на Гоя Ирадиер, защото и при него има атмосфера, светлина, живот, сила и деликатност на тоновете.

Въпреки това, Веласкес е по-епичен. Истина е, че епичността е изчезнала от двора заедно с Филип IV.

В творбите на Гоя се вижда искрен реализъм, който нищо не забравя и нищо не прощава на обекта си.

Той тиранизирал моделите си, заставяйки ги да стоят неподвижно с часове и показвайки ги каквито са, смесица от безплътна сатира и дързост, в много случаи залитаща към карикатурата.” (откъс от биографията на Гоя от Музей Прадо, 1961)

Материалното положение му позволява да си купи къща на река Мансанарес и модерен кабриолет.

Сдобрява се с Франсиско Байеу. Става придворен художник на две от най-могъщите фамилии в Испания, Осуна и Алба.

Запознава с херцогиня Алба, която освен негова покровителка става и негова любовница. В 1788 г.

Франсиско Гоя се кандидатира за директорския пост на кралската академия.

Негови противници са Франсиско Байеу и Маеля. Байеу печели убедително, а Гоя не получава нито един глас.

През 1789 г. новият крал, Карлос IV, назначава Франциско Гоя за кралски художник, което му дава и правото на годишна рента и титлата „превъзходителство“.В 1791 придружава болната си съпруга във Валенсия.

В Сарагоса, където рисува портрети на местни първенци. Испания настъпва икономически упадък.

От велика държава, в която “слънцето никога не залязвало”, тя се превръща в обедняла и разорена, разкъсвана от вътрешни размирици.

Испанският народ, потискан векове от феодалния гнет, се надига на борба за свобода и национална независимост.

Гоя е свидетел на неговото страдание и този факт определя характера на неговото творчество, в което се редуват крайно отчаяние и безграничен оптимизъм.

Творческият път на художника е сложен и пълен с противоречия.

Той рисува обикновените хора и техния живот, а в същото време е придворен художник на испанските крале Карл ІV и Фердинанд VІІ и многократно рисува членове на кралската фамилия и висшата испанска аристокрация.

През 1792 г. художникът се разболява тежко. Странната му болест го довежда до парализа, придружена със звукови и визуални халюцинации. Причините не са изяснени.

Съществуват всевъзможни хипотези, от мозъчен сифилис до натравяне с бои.

Последното идва от факта, че през 18 век художниците са използвали бяла маслена боя, съдържаща олово, което е силно токсично.

Гоя успява да се възстанови, макар и с тежко увреден слух и депресии, които го спохождат периодично до края на живота му.От 1794 г.

Франсиско Гоя започва работа по гравюрите от серията „Капричос“ (капризи, прищевки, игри на въображението).

Той прибавя кратки обяснения към всяка от гравюрите в ръкопис, запазен в музея Прадо.

Това много помага да си обясним неговите често неразгадаеми значения, както и заглавията им. Като цялостен акцент на цикъла остава мотото на 43-тия офорт: “Сънят на разума ражда чудовища”.

Гоя казва: „ Живописта, като поезията, си избира материала, който може да използва най-добре за своите цели.

Тя обединява и концентрира в едно фантастични образи, обстоятелства и характери, които природата е разпиляла сред море от индивидуалности.

Благодарение на мъдрата и находчива комбинация, художникът заслужава титлата СЪЗДАТЕЛ и престава да бъде обикновен и незначителен подражател.”

В малките плочи от мед, Гоя фокусира холеричните си антипатии, своето разбиране за злото, универсалното си презрение – в една семпла история за призраци, той показва суеверната глупост на Стара Испания.

Няма нито една гравюра, която да е спокойна, толерираща или хумористична в добрия смисъл.

Той вплита гневния си дух в линии, които живеят и дават живот, в пози, които треперят, кривят се и умират, в обеми, които се движат, въртят се и изтръпват.

Неговите фантастични образи, както той ги нарича, ни изпълват с чувство на подла радост, раздразват дяволските ни инстинкти и ни доставят удоволствие с неумолимите си екстази на разрушение.

И всичко това не е нито диво, нито безредно, а нагнетено в образ, компактен като куршум.

През февруари 1799 във вестник Gazeta de Madrid е публикувана следната обява: “Сбирка графики на своенравни теми, измислени и гравирани от дон Франсиско де Гоя.

Продават се на ул. Разочарование 1, в магазина за парфюми, като за всяка сбирка от 80 графики се заплащат 320 медни реала.”

Това интересно описание се отнася за цикъла Капричос. Той създава 92 гравюри (офорти/акватинти), но излага 80 от тях.

Само след два дни Капричосите са изтеглени от продажба заради страх от реакция на Светата Инквизиция.

Само заповед на краля предпазва Гоя от преследване. Повлиян силно от идеите на Великата Френска революция, в тази серия Гоя остро критикува нравите и порядките на обществото, фанатичните идеи и манипулативните методи на Църквата, порочните принципи, по които всички сляпо се водят.

С Капричос художникът цели да внесе просветление в закърнелите умове на съвременниците си, но сатирата и социалният коментар в тях са толкова крайни, че цикълът скоро е забранен и спрян от продажба.

Знае се, че в крайна сметка художникът подарява металните плочи на испанския крал Карлос IV.

Капричос бележи пълна смяна на традиционните по онова време стойности на изкуството.

Гоя въвежда пределно експресивен израз, който стряска, провокира и възмущава.

В това криво огледало на действителността са забъркани съвсем произволно проститутки, дяволи, свещеници и магарета – до постигане на максимално краен образ на обществото.

Неслучайно и днес те спират дъха и ни карат да настръхнем – приемаме това за абсолютно доказателство за тяхното непреходно въздействие.

“Сънят на разума ражда чудовища”, “Автопортрет в лошо настроение и със злъчен поглед”, Много има за глозгане”, “Казват „да“ и дават ръката си на първия срещнат…

Това е една маскирана принцеса, която после ще се държи като кучка…” са имената на някои офорти. “Срамотният… Лицата на някои мъже са най-неприличната част от цялото им тяло”, “Никой не се познава…

Светът е маска – лицето, дрехите и гласът, всичко е престорено; всички искат да изглеждат не такива, каквито са; всички се мамят и никой не се познава”.

Текст към отпечатъка в Прадо: „Фантазията, изоставена от разума ражда невъзможни чудовища: обединен с нея, тя е майка на изкуствата и извора на нейните чудеса…….”

Прилепите символизират невежеството, бухала – глупостта. Те нападат художника, а риса – символ на мъдростта, вижда пътека в тъмнината….. Гравюрата може да се интерпретира и като обвързване на Гоя с творческия процес и романтичния дух – освобождаването на въображението, емоциите и дори кошмарите.

Има несъгласия между изкуствоведите относно Капричосите. Че Гоя ги е работил няколко години преди публикуването им през 1799 г. е ясно, но не е известно кога ги е започнал, вероятно около 1796.

Според някои, той е продал част от тях на магазин за алкохол и парфюми, който се намирал близо до апартамента му в Мадрид.

След 2 дни е изтеглил от продажба близо 270те непродадени отпечатъка.

Публичната реакция на тях била силно негативна и той се побоял от репресии на Инквизицията.

Според други, те не били подходящи за продажба в книжарница и затова са дадени в магазин за алкохол.

Говори се, че през 1803 г. той е дарил непродадените гравюри, заедно с медните плочи на Кралската печатница, за да осигури пенсия за сина си Ксавиер.

Цялата сбирка от около 80 отпечатъка изобразява теми като проституция, вещерство, суеверия, сатирична критика на политици, духовенство и доктори.

Почти половината образи третират темата за магиите и то в подигравателен смисъл, което значи, че Гоя влага повече от един смисъл в тях.

Някои писатели наричат този символичен и многостранен език на Гоя „код”.

През призмата на учението на Фройд, съвременния зрител от 21ви век търси значението на тези гравюри срещу истинското значение, което Гоя е вложил в тях през 18ти век На 4 ноември 1795 г. умира Франсиско Байеу.

На негово място, за директор на кралската академия е избран Франсиско Гоя.

Поради недоброто си здравословно състояние, художникът не бърза да встъпи в длъжност, а в 1797 г. се отказва напълно от нея.

През 1798 г. Гоя рисува стенописите в купола на църквата „Сан Антонио де ла Флорида“.

Фреските, които му отнемат 4 месеца са посветени на едно от чудесата на свети Антоний.

Гоя рисува човешките форми, облени в светлина, както никой преди него.

“Голата Маха” и “Облечената маха” (1798-1805), за които му позира херцогиня Алба, са най-популярните му картини.

Без каквито и да е претенции, алегорично или митологично внушение, „Голата Маха” е първата тотално и откровено натурална гола фигура в естесвен ръст в западноевропейското изкуство.

Тя предизвиква огромно възмущение в испанското общество.

Гоя се утвърждава като изключително добър портретист – известният групов кралски портрет от картината “Семейството на Карлос ІV”(1800) е свързан с ранния период от живота на художника.

„В живописта, както Веласкес, той е повече или по-малко зависим от модела…..когато моделът не го интересува, той изобразява приликата колкото е възможно по-бързо, и ако приликата и буквална, но изпълнението не толкова точно, той не се тревожел.

Но когато моделът му харесвал, резултатите били изумителни, не само като психолгически портрети , но и като носители на собствените му идеи за човешката природа.

Гоя поддържа най-съвършеното взаимодействие между обстоятелствата, които изобразява и ефекта им върху самия него – той ни представя една личност или сцена и ни показва как те въздействат върху него…..

Така неговото изкуство се превръща в нещо повече от отразяване на действителността.” (Томас Крейвън)

“Реалистичният портрет на Гоя вероятно е шокирал не един, дори кралицата правила забележки, че е грозна, очаквайки опровержение.

Двамата с краля не изразили нито ентусиазъм, нито негодувание от портрета.

И ако Гоя никога повече не рисува за тях, това не се дължи на недоволство.

Благодарение на портрета, той печели слава в двора и привлича иинтереса му към своето изкуство.

През 1802 г. със смъртта на херцогиня Алба, символично се затваря периода в живота му, когато рисува за удоволствие на богатия и влиятелен Мадрид.

”(Ричард Шикел – „Светът на Гоя”) Гоя използва суетността на старите хора и отразителната сила на огледалата като теми в няколко свои картини. Най-известна от тях е „Стариците” или „Време”.

В картината „Семейството на Карлос IV” Гоя поставя зрителя в позицията на огледало, в което са вторачени погледите на всички – т.е.картината е огледално отражение, а не истинската сцена.

Гоя също е сред тях, композицията силно напомня „Менините” на Веласкес.

Според Теофил Готие кралската двойка „изглежда като кварталния бакалин и жена му, след като са спечелили от лотарията”.

Както и при „Менините”, и тук художникът е изобразен рисувайки върху платното си.

Но докато у Веласкес дворцовия интериор е топъл и атмосферичен, при Гоя като че ли сме застрашени от задушаване – кралското семейство е застанало като на сцена пред публика, а художникът, потънал в сянка, с ехидна усмивка ни сочи „Погледнете ги и преценете сами!”

Сред картините, изложени в сградата Касон дел Буен Ретиро, са произведения на известни испански творци от XIX век: Висенте Лопес, Карлос Луис Рибера, Хосе Апарисио, Хосе де Мадрасо, Валериано Домингес, Карлос де Аес, Хосе Гуриерес де ла Вега, Рамон Марти Алсина, Едуардо Росалес, Мариано Фортуни.

Втори по значение раздел в Прадо е сбирката с творби на Италианската живопис. Изложени са платна на Фра Беато Анджелико, Андрея Mантеня, Сандро Ботичели.

Сандро Ботичели е роден във Флоренция. От 1461 г. учи живопис при Филипо Липи, а по-късно е ученик и на забележителния скулптор и живописец Андреа Верокио, където се сближава с Леонардо да Винчи, който също е ученик на Верокио.

Името на Ботичели става известно благодарение на платното „Поклонението на влъхвите“ (1476 г.), с което привлича вниманието на Медичите. На тази картина (днес в Галерия Уфици, Флоренция) той рисува своя единствен автопортрет.

По това време културното развитие на Флоренция е в разцвет и градът успешно съперничи на Рим.

Политическата власт е в ръцете на няколко богати фамилии, които постоянно си съперничат.

Борбата между тях приключва с победата на банкерската фамилия Медичи. Главата на фамилията – Козимо Медичи, става негласен управител на Флоренция.

В неговия двор се стичат писатели, поети, учени, архитекти и художници. Ботичели е близък с Медичите и работи за тях. Междувременно илюстрира с множество рисунки „Божествена комедия“на Данте Алигиери.

Неговото изящно творчество със своите ярки цветове, обеми и елементи на стилизация има голям успех в средите на високообразованите флорентинци.

В изкуството на Ботичели за разлика от това на други художници от Ранния Ренесанс преобладават личните преживявания и идеи на художника.

Едни от най-известните картини от зрелия му период са „Пролет“ (1477 г.) и „Раждането на Венера“ (1483 г.), които са вдъхновени от стиховете на хуманиста Анджело Полициано, придворен поет на Медичите. Алегоричната картина„Пролет“ е нарисувана за вилата на Медичите и е едно от най-сложните по съдържание платна на Ботичели.

Ботичели попада под въздействието на доминиканския монах и известен проповедник Савонарола и през 1497-1498 г. сам изгаря на градския площад свои картини на митологични теми.

След като папата отлъчва Савонарола от църквата, а през май 1498 г. той е обесен във Флоренция, Ботичели изпада в немилост и работи (до 1504 г.) изключително на религиозни теми. След това заболява и умира в нищета.

Творчеството му (запазени са около 150 произведения) е преоткрито чак в средата на 19 век.

Особен интерес предизвикват произведенията на Рафаело Санти: “Светото семейство с агнеца”, “Мадоната с розата”, Джорджоне – “Мадоната с младенеца, Свети Антоний и Свети Рухос”, Тициан – “Обръщението на маркиз Алфонсо де Авалоса към войските”, “Конен портрет на Карлос V”, Тинторето -“Юдит и Олоферн”, “Сузана и старците”, Веронезе – “Исус сред книжниците”, “Венера и Адонис”.

Италианската живопис от XVII век е представена от творби на Караваджо – “Давид с главата на Голиат”, Гвидо Рени – “Свети Себастиян”, “Самоубийството на Клеопатра”, “Аталанта и Хипомен”.

Представители на XVIII век са Алесандро Маняско, Джовани Батиста Теполо и др. Фламандската живопис е широко застъпена с около 700 творби.

Сред тях са работите на Йеронимос Бош “Поклонение на влъхвите”, прочутия триптих “Градината земните на удоволствия”, “Седемте смъртни гряха”.

Прекрасно е представено творчеството на Рубенс – “Портрет на Мария Медичи”, “Свети Георги с дракона”, “Трите грации”, серията “Дванадесетте апостола”, Ван Дайк – “Короноването с трънения венец”, “Портрет на музикант”Якоб Йорданс -“Къпещи се богини”, “Оплакването на Христос”, Рембранд ван Рейн е представен с платното си “Артемизия”.

Колекцията германска живопис съдържа около 50 творби: Албрехт Дюрер – “Автопортрет”, Карнах Старши: “Мадоната с младенеца и малкия Йоан Кръстител”, “Лов в чест на Карлос V” и др.

Английската живопис презентира творци от XVIII век – Джошуа Рейнолдс и Томас Гейсбъро. Значителна е сбирката от произведения на френската школа: повече от 300 работи.

Сред тях са платната на Симон Буе – “Младостта и Красотата тържествуват над Времето”, Никола Пусен – “Аполон и музите”, “Триумфът на Давид”,Клод Лорен – “Намирането на Мойсей”, “Погребението на Свети Серафим”, Антоан Вато – “Сключване на брачен договор”, “Селски празник”.

Замислен като място за съхранение и показване на творби на испански майстори, днес Прадо е един от най-големите музеи в света с невероятна колекция от картини, скулптури и произведения на декоративното изкуство./ Уикипедия

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>