Пътеката, пресичаща клисурата Гайтанес, е известна като една от най-смъртоносните в света.

На места е широка не повече от метър и излиза перпендикулярно от скалата, която се спуска вертикално десетки метри надолу. В началото и в края на клисурата има 2 изключително тесни участъка, в които отвесните скали от двете страни почти се докосват. В средата има нещо като “котел”. В допълнение през клисурата преминава старата жп линия Малага-Кордоба през серия от тунели и каменни мостове.

Пътеката бе затворена през 2001 г. от испанските власти, след като петима катерачи паднаха и намериха смъртта си на скалите под нея през 1999 и 2000 г. 14 години по-късно властите са изградили нова висяща пътека, която минава над старата и е доста по-обезопасена. Тръгнете ли по нея, трябва да вървите цели 3 километра. Тя трябва да бъде открита за туристи в началото на Страстната седмица за католиците, която започва на 29 март. Журналисти вече минаха по новия маршрут. Публикуваните снимки от главозамайващия пейзаж доказват, че вложените милиони евро за реставрация на пътеката са я превърнали в нова атракция за всички любители на адреналина.

Има участъци, в които мостът излиза перпендикулярно от голата скала, спускаща се отвесно десетки метри надолу. Предпазва ви само мрежата отстрани.

Съоръжението е построено между 1901 и 1905 г. за нуждите на работници, които трябвало да преминават между водноелектрическите централи на водопадите Чоро и Гайтанехо.

Опасната пътека получава името си през 1921 г., когато по нея минава испанският крал Алфонсо XIII за церемонията по откриването на язовира “Гуадалорсе”.

Оригиналната пътека е изградена от бетон, вкопан в отвесните скали. Постепенно обаче той започва да се рони и цели парчета падат долу на дъното на клисурата. Дори след като пътеката е забранена от властите, безумни смелчаци продължават да минават по нея въпреки солените глоби и факта, че на места в нея зеят дупки и са останали само металните свързващи греди. Тя става особено популярна, след като в ютюб се появяват записи, на които алпинисти минават по опасното съоръжение без почти никаква осигуровка.

В най-тесните участъци в началото и в края на клисурата на река Гуадалорсе отвесните скали почти се докосват, а двата моста са един до друг.

През 2001 г. местното правителство се съгласи да инвестира 2,2 милиона евро в реконструкция на пътеката. Цената на строежа обаче надхвърли предвидения бюджет и мина 5 милиона евро. Новата пътека е висящ мост, застлан с дървени плоскости. Той е обезопасен с мрежа отстрани и има парапет, на който да се държите, докато ходите, задължително с каска на главата

Има и допълнителни участъци, които са построени над самата река, а отдолу под краката ви е само стоманена мрежа.

Журналисти изпробваха пътеката с каски на главите. Преминаването по пътеката ще е безплатно в първите 6 месеца, съобщиха местните власти. Трябва обаче да се направи предварителна заявка на сайта caminitodelrey.info/en/#2. Повече от 3000 души вече са направили резервации, че искат да минат по пътеката.

За любителите на адреналина са построени допълнителни свързващи участъци над самата река, в които се минава само по стоманена мрежа под краката.

Източник  24часа.бг

Емпуриабрава първоначално е построен върху блато и е преобразуван в туристически общност през 1970 година. Мястото е основна и луксозна туристическа дестинация за богатите и привилегированите. Особено популярна е за германци и французи, и в много по-малка степен холандски и британски посетители. По-голямата част на града се състои от доста частни домове, построени в класически средиземноморски стил. Нощният живот е оживен от барове, дискотеки, както и набор от ресторанти, кетъринг за чужденци нетърпеливи да се насладят на местни храни.

Много от туристите наемат платноходки или моторизирани лодки, или най-малкото да вземат лодка за турне по някой от каналите. В Емпуриабрава , слънцето грее почти 300 дни в годината . Прекрасният широк пясъчен плаж, дълъг няколко километра е популярен сред плажуващи и плувци , както и за тези, които обичат да се занимават с всички видове водни спортове. В допълнение , Емпуриабрава е рай и за парашутисти . На север от града се намира най-големият и най-натоварен Skydiving център на Европа – Skydive Емпуриабрава има за цел да бъде сред трите най-добри в света. /Източник: amusingplanet.com

Ел Каминито дел Рей е построена през 1901 г. като връзка между водните електрически централи Chorro Falls и Gaitanejo Falls. Построяването ѝ отнело четири години и приключило през 1905 г.

Алфонсо XIII, крал на Испания, прекосил пътеката при встъпването в длъжност, което дало името на Пътеката на царя.

Състоянието на Ел Каминито дел Рей силно се е влошило през последните години.
След инциденти по пътеката, довели до смъртта на четири души през 1999 и 2000 г., испанските власти решиха да затворят трасето за туристи.

Ел Каминито дел Рей е широка само 1 метър и стои 300 метра над реката в каньона.

Само малка част от пътеката има перила и голяма част от бетонната алея се е сринала, оставяйки само стоманената греда, която първоначално държала конструкцията, пише www.360mag.bg. /Източник: Кросс

Tрима младежи сбъднаха своя мечта, като организираха експедиция по прословутия поклоннически път – Ел Камино или Пътят до Сянтяго де Компостела.

В неделя, 18 август, в 10 ч. ентусиастите тръгват от село Церово, където ще ги изпратят с песни и хора, съобщава Нова телевизия.

Един от тримата е Иван Минов. С приятелите му Живко и Таня научават за най-древния поклоннически път в Европа от презентация в университета.

Впоследствие решават, че трябва да изживеят това приключение. Намират спонсори и екипировка.

“Ние сме предприели едно голямо пътуване, в което ще направим обиколка. Ще караме колела, ще правим трекинг из Европа, като предстои да минем над 2000 км на собствен ход – на колела и пеш”, обяснява Иван.

Началото на Ел Камино е във Франция. До там младежите ще стигнат на велосипеди. Ще прекосят пеш единствено швейцарските Алпи. Приключението ще продължи около два месеца и половина (75 дни), като на ден ще се изминават между 40 и 50 км.

Ще нощуват в палатки и туристически спални.

“Ще сме далеч от роднините си. Ще ни се случват много неща, различни места ще посетим. Но физическата подготовка я имаме. Почти всеки ден сме с колела или правим преходи пеш”, разказва още Минов.

Младежите ще отразяват пътешествието си в социалните мрежи.

Ще показват снимки, видеоклипове и ще посочват локацията си, а връщането им ще бъде през Италия.

Това не е просто дворец, а монументален архитектурен комплекс, поразяващ със своята красота и великолепие.

Това е най-великият паметник на арабското строително изкуство и се е появил благодарение на маврите-мюсюлмани, под господството и влиянието на които Испания се е намирала в продължение на няколко века.

В залеза на своето могъщество маврите решили да създадат върху земите на покорена Гранада малък рай – двореца-крепост Алхамбра.

В превод от арабски „алхамбра“ означава „червена“ – възможно е названието да е дошло от цвета на тухлите, с които е облицована стената на замъка, но има и по-интересна версия за названието на мавританския архитектурен комплекс: арабските историци смятат, че строителството е ставало нощем, на светлината на факли, а такова осветление придава на стените червеникав оттенък – от там, вероятно, е произлязло названието „Алхамбра“.

Алхамбра се намира в горната част на долина Ассабика, на юго-източната граница на Гранада. Както в другите мавритански дворци, в Алхамбра всички съкровища са скрити вътре, зад нищо не показващите, и даже неугледни стени – фасадата на нейното здание с нищо не е украсена.

Алхамбра представлява обширен комплекс от дворчета с градинки, където ромолят фонтани и в басейните пляскат риби. Всяко дворче е украсено с аркада, зад която се скриват богато украсени вътрешни помещения – спални, зали за пиршества и прием на посланици.

Названията на дворчетата говорят сами по себе си. Например ако влизате в дворче, украсено с вечнозелени тревни килими от нискостеблени насаждения и перголи, покрити с мирта, Вие, разбира се, влизате „Миртовото дворче“.

Вътрешният двор с фонтана, около който са застинали 12 каменни лъва, логично носи наименованието „Дворчето на лъвовете“ и още едно дворче, с две огромни бели мраморни плочи на пода се нарича “Залата на двете сестри“.

Този архитектурен ансамбъл всъщност е град на територията на Гранада. В подножието на високите стени и градини са издигнати павилиони, джамии, дворцов ансамбъл, алкасаба (крепост), а също и неголяма медина (градче).

За официални церемонии и придворни тържества там е била създадена специална „Камара за посланици“, високият купол на която е украсен със звездни модели.

Особеност на Алхамбра, както и на другите мавритански дворци, се явява резбата върху мазилката, в която арабските майстори са изсекли ажурен орнамент под формата на безкрайно повтаряща се плетеница.

Поразяват със своя разкош арките, разположени абсолютно симетрично и с нещо наподобяват гигантски сталактити.

Много важна роля в планирането на Алхамбра играе водата, която била голям лукс за маврите – жители на знойната и засушлива пустиня.

В Алхамбра водата трябвало да създава прохлада и да е наслаждение на слуха със своето ромолене.

Именно затова водата в Алхамбра се прелива в пръскащи фонтани, пени се в каскади и стремително бяга в канали, изпълва езера и водоеми, а наоколо цъфтят кипариси и портокали, радват окото цветни лехи – и всичко това – на фона на заснежени планински върхове на Сиера Невада и нежно-синьото небе.

Правоъгълните водоеми, отразявайки ярката синева на испанското небе, оптично разширяват пространството и създават усещане за простор.

Мавританските майстори се опитали да изградят своего рода рай на земята, тъй като в Корана раят е подробно описан като пищна градина , изобилстваща от водни потоци.

Някога в подножието на Алхамбра шумяла зелена гора, на фона на която архитектурния комплекс се откроявал със своите ярки цветове, и заради това мавританските поети в своите произведения пишели за „перла в изумруди“.

Времето не е могло толкова позитивно да повлияе на комплекса, за да престане той да бъде един от най-добрите нетипични образци на архитектурата на Мавритания в Европа.

След няколко века в състояние на запустяване, комплексът бил повторно „открит“ през XIX век от европейски учени и пътешественици, заели се с неговата реконструкция.

От 1984 година Алхамбра е част от Световното наследство на ЮНЕСКО./ БЛИЦ

Целта на пилигримите е да се поклонят пред мощите и гроба на свети Яков. Интересното е, че това огромно разстояние се изминава пеша.

Маршрутът е един от най-древните и датира от повече от 1000 години. Смята се, че минава точно под Млечния път и отразява енергията на звездите над него.

Приема се, че Камино е изминат успешно от всеки пилигрим, извървял пеша поне 100 км.

По пътя можете да срещнете и фанатици, помъкнали на гръб огромни кръстове. Не са рядкост и случаите на хора, които изминават цялото разстояние пеша.

Това приключение отнема между един и три месеца. Изминалите Пътя получават писмено удостоверение в Сантяго де Компостела.

Поклонниците се разпознават по раниците, тояжките с кратунки и мидите, които носят на вратовете си. На мидения медальон е изрисуван кръстът на св. Яков.

Легендата разказва, че някога в далечните минали години първият поклонник, който трябвало да прекоси буен планински поток, получил свише указание за брод от подредени мидени черупки. Така мидите се превърнали в символ на Камино.

Маршрутът преминава през над 1800 архитектурни и исторически обекта, които имат не само религиозно, но и светско значение.

Всеки пилигрим носи със себе си талон, който подпечатва в различни точки по Пътя.

За пилигримите е изградена мрежа от пътни заслони и хижи за нощуване. Спането обикновено е при спартански условия.

В спалните помещения се събират по няколко десетки поклонници, които се настаняват на двуетажни легла.

Нощувката може да е безплатна или на символична цена от по 2-3 евро. Повечето от туристическите спални са оборудвани и с медицински пунктове, в които обслужването е или много евтино, или безплатно. Крайната цел на Камино е Сантяго де Компостела.

Той е не само свят град, но и един от най-големите университетски центрове. Всяка година тук идват да се учат над 30 хиляди студенти.

Старото здание на университета е построено през XVIII век. В действителност историята на този важен за епохата на християнството град започва през IX век.

През 813 година в Iria Flavia имало могила, в която според преданието бил погребан Яков.

По заповед на крал Алфонс II там била издигната църква на името на апостола, която съвсем скоро станала тясна за нарастващия наплив от поклонници.

В средата на X век църквата била разрушена от войските на Алмансор.

През 1075 г. Алфонс VI взима решение на мястото на старата църква да се издигне катедрала, която впоследствие става център на града и крайна точка на Камино.

Легендата разказва, че Яков бил рибар брат на Йоан Кръстител и един от най-ревностните последователи на Христос.

Той загива като мъченик, след като през 44 г. цар Ирод го екзекутира. Според преданието неговите ученици Атанас и Теодор пренасят тялото му с лодка от Ерусалим през Средиземно море.

Според друга притча тленните останки на Яков са пренесени с талига, с впрегнати диви биволи, които са опитомени с едно прекръстване.

Погребват го в галисийска земя, край Падрон, в близост до съвременния Сантяго, но после точното място било забравено.

Гробът бил открит чак през 813 г. от отшелника Пелагиус. Пътят до него му показва звезда, откъдето идва и името на бъдещия град – Компостела, или Поле на звездата.

Plaza del Obradoiro с църквата от XI в., която е достроявана в по-късни времена, заслужава да се види, както и Портата на славата (Portico de la Gloria), украсена с над 200 скулптури от римско време.

Бароковата фасада на Obradorio е с две еднакви кули. Друга туристическа атракция е дворецът Gelmirez от XII век, който притежава готически салон.

На площада San Martin се намира построеният през XVII век манастир San Martin Pinario, а на площада Quintana – манастирът Paio de Antealtares, датиращ от XVI век.

Свещеният път Камино е възвеличен през ХII в. от кастилските и арагонските монарси.

По онова време се формира и войнстващият религиозен Орден на Сантяго от група кастилски рицари. Неговата цел е да подпомага и закриля пилигримите.

Според вярванията всеки, изминал Пътя, получава пълна индулгенция. Днес поклонението до крайната цел се осъществява по пет маршрута - Френския, Северния, Виа де ла Плата, Португалския и Английския път. Пътешествието започва от Пиренеите.

Пътят от Тулуза пресича планината в района на Сомпорт (Арагон). Маршрутът през върха Сомпорт (1632 м) тръгва от Тулуза и преминава през древния Беарн.

Този път се отличава със сложен релеф и затова изисква от пътешествениците известни умения.

След последната ски станция се възвишава замъкът Кол де Ладронес. Редуват се каменен път и асфалтово шосе, които ще ви отведат до добре съхранения замък Хака, построен през XII в. на пиренейския път и напомнящ за времената, когато могъща столица на кралството Арагон е бил град Хака.

Тук и до днес не са забравили, че през XI в. този град е бил резиденция на кралете. В Хака се съхраняват паметници в романски стил, какъвто е и църквата „Свети Петър”.

В нея се помещава изключително ценна колекция от средновековна живопис.

Крепостта Сюдадела е друг великолепен пример за военна архитектура. Тя е построена по заповед на Филип II през XVI в.

На излизане от града каменният мост и Арката на свети Михаил указват пътя на юг и не след дълго това се потвърждава и от указател.

Пътят се спуска по живописни склонове, пресечени от ручеи, рекички и каменисти русла.

В средата на планината изниква селцето Санта Силия де Хака, където някога е имало манастир.

Наблизо е разположен и мостът „Рейн де Хака”, откъдето шосето ще ви отведе в Бердун.

Това е древно средновековно селце, което неизменно привлича пътешествениците.

По-нататък неасфалтиран път преминава през селцата Арес, Мянос и Артейда. След водохранилището Йеса пътят се насочва към градчето Сангуеса.

То заема привилегировано място на Камино, благодарение на което през Средните векове градът процъфтявал.

За миналото политическо величие свидетелстват монументалната както светска, така и религиозна архитектура.

По улица „Руа Майор” се издигат богаташки домове, между които се отличава дворецът на принц Виански.

От църквите внимание заслужават църквата „Дева Мария ла Реал”, където се почита образът на света Мария Рокамадорска.

Култът към нея е наложен от поклонниците от Рокамадор в Южна Франция.

Църквата „Свети Франциск” разполага с великолепна готическа галерия, а в базиликата „Свети Яков” се виждат романски и готически стенописи.

Няколко километра преди края на Арагонския маршрут старинен път отвежда поклонниците до църквата „Дева Мария Еунатска”.

Това е малка оригинална църква с осмоъгълна форма подобно на Светата гробница.

Тя е обкръжена с необичайна открита арка, дала името на църквата – на баски език eunate означава „сто врати”. /КРОСС

През погледа на един професионален български фотограф.

Автор: Александър Филипов

Това са предупреждения, които бих повтаряла на всеки от мига, в който погледът ми докосна Гранада при влизането в града откъм източния му, висок хълмист склон. Има места, за които трудно можеш да намериш много какво да кажеш, но Гранада е от другата категория – от онези, за които думите във всеки един речник на планетата са твърде недостатъчни.

И да, ако стъпите веднъж там, няма да искате да си тръгвате. Това е град – отделен организъм, който диша и издиша в ритъма на различни култури, и носи палитра от история, хора, звуци и аромати.
Нашият “танц” с Гранада в края на ноември започна и свърши за около 24 часа, но какви часове само… Сега бих заменила един цял месец рутина за още няколко мига в този град. Град, с който любовта от пръв поглед е неизбежна и вероятно вечна.

Без план и без посока – това е най-добрият начин място като това да ви изненадва приятно всяка минута. Така и без да осъзнаваме, с колата, взета назаем от познати в Испания, съвсем естествено пътят ни отведе измежду старинни бели къщи. По тесни, криволичещи и павирани еднопосочни улички. Водени от тях, без избор за път назад, подминавахме миниатюрни площадчета, огласявани от следобедна и слънчева глъч. Уютно усещане, което веднага разпознахме като да си у дома, но на чуждо и напълно непознато място.

Появи се табела “Албасин” (или Албайсин) и вече бяхме сигурни, че искаме да се оставим да бъдем водени независимо накъде. Краят на еднопосочната плетеница от път дойде със задънена улица. На нея ни се усмихна и малък знак за хотел. Усмихнахме му се и ние и акостирахме с нетърпение да попием още от това, което само бегло вече ни се беше разкрило от атмосферата на най-стария оцелял мавритански квартал на Гранада.

Ако имате време и планирате да поостанете в града, най-икономичният вариант е да потърсите хостал, което е испанският вариант на хостел. В случай че се придвижвате с кола обаче, трябва да предвидите и бюджет за паркинг.

Първите стъпки в Албасин бяха под звуците на силен барабанен тътен, идващ от реката, която дели квартала от прелестния и величествен крепостен комплекс на замъка Алхамбра (или Аламбра). Там под ярко и топло за ноември слънце група от весели младежи с барабани огласяваше улицата. Нашият сърдечен ритъм пък остана безсилен пред гръмогласното посрещане.

След това еуфорията и усещането, че си на едно от специалните места в света, ни водеха къде ли не. Едно от очевадните неща в Гранада е, че настояще и минало, ден и нощ, прилики и разлики между хората се премрежват и губят смисъл.

Кучетата също се подават от дворовете величествено и като за снимка.

За малкото време, с което разполагахме, не успяхме да се отдалечим достатъчно от старата част на града. Но някак и не пожелахме. Само там няколко седмици вероятно щяха да са ни малко. Всяка къща е като преддверие на малък каменист проход, който те води нагоре-надолу из мавританския квартал. Изпълнен е с красиви гледки и малки детайли, които искаш да съзерцаваш с часове.

Много от къщите са украсени с керамични надписи, но някои държат да покажат повече от традиционната керамика за Албасин.

Белите и спретнати къщи и имения си съперничат по прелест. Задължителни са керамичните табели на улиците, изписани ръчно и винаги със син цвят. Някои дори държат да демонстрират повече традиции и украсяват фасадите си с изящно изписани чинии. Дори рекламните табели на заведенията не отстъпват. Неведнъж попаднахме на малки кафенета с голяма табела “Кока-Кола”, изписана в типичния за марката шрифт, но в син цвят и на бял керамичен фон, рамкиран от красиво ковано желязо.

Ако имате късмета, който като омагьосани водеше и нас нагоре и навътре из квартала, без да се загубим, няма начин да не стигнете до Мирадор де Сан Николас. Няма нужда от карти и упътвания. Ако сте там, ще знаете, че сте на точното място.

Пред малка църква и нейния площад се разкрива една от най-божествените гледки в Гранада, която моментално ви открадва поне 2-3 глътки въздух. Вижда се целия дворцов комплекс на Алхамбра и “Хенералифе” в пълния му блясък. Разположил се е на шир високо над града и на фона на белите и исполински върхове на планината Сиера Невада. Вдясно от тях се е разстлал целият останал свят на огромния андалуски център.

И в края на ноември там слънцето сякаш не спира да грее никога. Някои се снимат, други разговарят небрежно, трети самотно са вперили поглед в огромната шир, четвърти рисуват, пети и шести се целуват, седми се смеят, осми вероятно философстват наум. Навсякъде наоколо са насядали шарени хора, които плетат или майсторят разни накити или пък рисуват пейзажи, с които да припечелят нещо от туристите. Мъже на различна възраст с китари в ръце са се събрали около младо момиче, което от цялото си сърце пее – пее джаз, после преминава на фламенко, а след това всички заедно пляскат и танцуват с познати или непознати. И не ти се тръгва… Никога.

Целият този цвят и емоция в Гранада се дължи и на огромното количество студенти, които всяка година вливат в града свежи и нови млади хора, за които животът е преди мисълта за бита. Затова и вечер има огромен избор от занимания.

Ако гладът ви налегне около 17 или 18 ч., не бързайте да търсите ресторант. Сиестата в Испания не се съобразява с хранителните навици на нейните гости. По това време може да попаднете предимно на компании, които се наслаждават на поредната за деня си сервеса (бира от исп. – бел. ред.). Затова пък в града, както е типично и за цялата област Андалусия, тапас баровете са в техния пълен блясък. Освен това порциите, които се дават там към бира или чаша вино, са съвсем засищащи.

Освен многобройните музиканти, художници и автори на различни накити из стария град може да се натъкнете на млад поет, който подарява свои поеми на минувачите, както и на други театрални видове изкуство като този човек, облечен в костюм на ракета. Пред него извънземното подмамва минувачите, а младежът отвътре понякога се закача с тях, като ги пръска с воден пистолет.

Ако сте вегетарианец, вероятно ще имате проблеми с преглъщането, защото повечето заведения залагат в интериора си на хамон. Да бъдем по-точни – на десетки бутове хамон, които висят навсякъде. Ако не сте опитвали, този от Гранада се слави като един от най-добрите. На нас ни го сервираха в допълнение към червено вино. Не се наложи да се чудим и измежду марки или сорт. Изборът бе само между тинто и бланко (от исп. – червено и бяло) и не уцелихме и едно място, на което да не останахме доволни от напитката на боговете.

Музиката по улиците не спира да звучи – страхотно изсвирена и за радост на минувачите, които често оставят монети за удоволствието от чутотоВ по-късните часове на деня може да избирате между множеството клубове и дискотеки.

Има и безкрайно много малки и големи оживени заведения с музика на живо. За голяма част от туристите особена атракция в нощен Албасин бе цяла улица с традиционни места за пушене на наргиле.

Там до късно е препълнено и със сергии, които силно напомнят нашенските, но в родните курорти обикновено ги наричаме индийски. Звуците, разговорите и усещането, докато се разхождаш измежду тях, е като да си в някакъв умален испански вариант на Истанбул.

Въпреки значително по-студеното време нощем, в малко по-тиха част от квартала седнахме навън пред малко барче. Макар испанците да са напълно скарани с чуждите езици и да не дават вид, че е възможно да не говориш техния, езикът на тялото е световен. Чрез него се разбрахме и с двете усмихнати момичета зад бара, които ни осигуриха сладък час с една от най-добрите сангрии, които някога съм опитвала, и испански рон (от исп. – ром).

Няма задължителни неща в нощна Гранада, но има две, заради които е задължително да се върнем там – фламенкото и вечерната визита на Алхамбра. Първото пропуснахме, тъй бяхме жадни за най-истинския му и автентичен цигански вариант, на какъвто човек може да се наслади в пещерите на квартал Сакромонте. За там обаче, както прочетохме, е добре да тръгнеш без кола и по възможност да не носиш нищо ценно в себе си.

Иначе нямало проблем, но все пак решихме да се подготвим психически за друг път, когато имаме повече време. Що се отнася до визитата на замъка Алхамбра – запазихме си я за сутринта.

Ако си мислите, че разглеждането на монументален комплекс от дворци, замъци и крепости е тривиално и понякога скучно туристическо занимание, вероятно не сте били в сочения за най-блестящия пример за архитектурата на маврите. Огромният хълм над Гранада е превзет от няколко здания, които сякаш и сега, както и в миналото, се борят за любовта и симпатиите на своите посетители.

Добре е да отидете там рано сутринта, тъй като все още тълпите не са плъзнали, а и разходката отнема минимум три часа. На нас и пет не ни стигнаха да обходим всичко. Пренебрегнахме само двореца на Карл V, тъй като ренесансовият му облик не ни спечели така силно на фона на прелестните Насридски дворци. В тях през 14 в. живеят последователно Юсуф I, Исмаил I, Мoхамед III и Мoхамед V. Постройките често са наричани осмото чудо на света и според някои класации са най-посещаваната туристическа забележителност в Испания. Има защо.

В испано-мюсюлманските къщи дворът е много важен. Той е ядрото на семейния живот, около който са разположени останалите помещения. Трудно е да различиш заможно семейство, ако съдиш само по външния вид на къща или дворец, докато вътре в двора веднага си проличава, както е и в случая с двора на миртите

Трудно е да повярваш, че това, с което очите имат среща при всяко премигване, е само възстановен и реставриран поглед към истинския му блясък от онези времена. Ръчно изрисуваните керамични стени, подове и колони навсякъде ви приканват да им отделите задълбочен поглед.

Изработката и детайлите в таваните спират дъха. Според текст на част от реставраторите, конструкцията им е специфична и изключително здрава, въпреки фината изработка, така че са преживели няколко земетресения и войни в по-близките до нас дни.

Релефните надвиснали орнаменти, от които са изработени таваните, ви карат на настръхнете. Навсякъде се чува ромон на вода, която преминава през фини канали в помещенията, събиращи се в отделни фонтани – система, изработена, за да разхлажда през непосилно горещите летни дни. Не е трудно да си представите, че зад някой ъгъл всеки момент ще се появи емир като от приказките.

Има помещения, в които осветлението е изцяло изработено от специална система от красиво оформени дупки на тавана, които вършат работа като за цял арсенал от лампи. Прозорците пък се превръщат в изящна рамка на гледката към Албасин. Светлината влиза по някакъв магичен начин и дори въздухът има особен величествен мирис.

Разходката продължава към лятната резиденция на султаните – дворецът “Хенералифе” и градините към него, които могат да се сравняват с нечия фантазия за облика на райска градина. Всяка крачка заслужава снимка, всяка гледка – филм. Невъзможно е да се обясни с думи, непосилно е да събере дори в съзнанието. Тук природа и човешка ръка са се събрали на едно място и са се споразумели да си сътрудничат.

Едно от важните неща, които трябва да направите, преди да посетите, е да се сдобиете с пътеводител или да прочетете предварително информация за дворците, тъй като на местата няма описания на това, което гледате. На входа се раздават слушалки или може да си наемете гид, но и без тях няма да останете разочаровани. Ни най-малко.

След плавната разходка из покоите на емирите се подготвихме да се изправим пред гледката на техните воини – онази, която се разкрива от прелестната крепост Алказаба, извисяваща се гордо на носа на възвишението. В нея ще попаднете на различни по височина тераси, от които се открива поглед към различни части на града. От двете по-ниски се виждат добре Албасин, реката и вътрешната част на дворцовия комплекс. От града се издига красиво изпълнение на китара.

На най-високата кула печелите джакпота на гледките – 360 градуса към цяла Гранада под звуците на улични музиканти някъде долу. Виждате стария квартал, катедралата, цялата плетеница от сгради на града, равнината докъдето ви стигат очите, дворците и отново смразяващата белота на Сиера Невада.

Отново си спомнихме за първото нещо, за което ни предупредиха на тръгване за Гранада – че няма да искаме да я напуснем. И не искахме, но трябваше и го направихме с малко тъга.

Тръгнахме си обратно през превала, от който дойдохме. От него емир Мохамед XII, който предал града на испанците, се обърнал за последно, за да го запечата в спомените си и въздъхнал, а оттогава мястото се нарича “Последната въздишка на мавъра”.

И ние въздъхнахме.Сега се връщам там за малко от време на време, докато гледам снимките и осъзнавам, че те не могат да разкрият и половината от душата на Гранада – грамада от емоции. /Дневник.бг

Това е планински масив, разположен между Гранада и Алмерия. През 1986 г. той е обявен за биосферен резерват от ЮНЕСКО и тринадесет години по-късно като

Националният парк със своите ботанически ценности, ландшафт и природа. След Алпите, Сиера Невада е с най-голяма надморска височина в Западна Европа.

Това е един уникален пейзаж, в който  живеят 80 вида животни, а също и 66 ендемични растителни видове.

Сиера Невада е най-южният ски курорт в Европа, който се намира на 32км от Гранада.

През 1996 г. е била домакин на световно първенство по ски алпийски дисциплини. Зимният сезон обикновено е от началото на декември до края на април/ началото на май/.

Благодарение на машините за изкуствен сняг, курорта може да отвори, дори когато няма естествен сняг.

Към всичко това, може да прибавим и някои от услугите, които предлага курорта:

Според изследванията той датира от 12-и век, когато Андалусия е била под окупация на арабите. Ала археолозите твърдят, че човешки същеста са населявали пещерите преди повече от 25 000 години. Модернизирането на Сетенил започва доста по късно – около 1484 г., когато християнските армии изгонват мавританските.

Смята се, че името на града идва от латинското “septem nihil”, което означава „седем пъти не”. Пълното си наименование Сетенил Де Лас Бодегас получава през 15-ти век, когато новите християнски владетели започват да развиват селското стопанство и най-вече маслини, бадеми и лозя.

Маслинови дръвчета могат да се забележат и днес на покривите на някои къщи в района. Лозята почти са изчезнали, унищожени от насекомите филоксера (листни въшки) през 1860 г. , напаст унищожила милиони хектари лози из цяла Европа. С годините месното производство се засилва и Сетенил трупа слава със своите свински продукти.

В архитектурен план градчето представлява особен интерес за туристите. Първоначалният му вид включва малки къщички, издълбани директно в скалите. Те са се наместили в мрежа от пещери над река Тахо и населението му наброява малко над 3000 души.

Къщите са бели, уличките са малки, с много завои, които се провират между постройките. В това градче, което е по-скоро със статут на селце, има множество ресторанти, които предлагат месни специалитети. Сред забележителностите, които всеки посетител на Сетиенил трябва да види, са Арабската крепост, готическата църква Encarnación и римските руини на Acinipo. /Дневник.бг