Лични данни
Управление	19 юни 2014
Коронация	19 юни 2014
Роден	30 януари 1968 г.  (46 г.) Мадрид, Испания
Предшественик	Хуан Карлос I
Подпис
Семейство
Династия	Бурбони
Баща	Хуан Карлос I
Майка	София Гръцка
Брак	Летисия Ортис

Фелипе VI е настоящият крал на Испания от 18 юни 2014 г. Наследява испанската корона след абдикацията на баща му крал Хуан Карлос I.

Роден е в Мадрид на 30 януари 1968 г. като Фелипе Хуан Пабло Алфонсо де ла Сантисима Тринидад и де Тодос лос Сантос де Бурбон и Гресия (на испански: Felipe Juan Pablo Alfonso de la Santísima Trinidad y de Todos los Santos de Burbon y Grecia). Той е единствен син на крал Хуан Карлос I и кралица София Гръцка. Фелипе е третото дете в семейството на родителите си, които имат 2 по-големи дъщери – инфантите Елена и Кристина. При неговото раждане баща му все още не е крал на Испания. Фелипе продължава мъжката линия на унаследяване на испанския престол.

Началното си образование Фелипе завършва в училището Санта Мария де ла Розалес. Продължава образованието си в колежа Lakefield College School в Онтарио, Канада. Завършва „Право“ в Автономния университет на Мадрид и получава магистърска степен по „Международни отношения“ от Джорджтаунския университет в гр. Вашингтон.

От 18 юни 2014 г. е крал на Испания след абдикацията на баща му Хуан Карлос I в негова полза. Церемонията по коронацията приема формата на прокламация. Никой чуждестранен държавник не е поканен поради икономическата криза в страната.

Първото голямо предизвикателство пред Фелипе VI е да рехабилитира монархията в момент, когато много испанци искат провеждане на референдум относно формата на управление.

Семейство

На 1 ноември 2003 г. Дон Фелипе се сгодява за журналистката Летисия Ортис. Въпреки че има .развод зад гърба си, годеницата на испанския престолонаследник получава одобрението на испанското общество като модерна жена – независима, културна и отдадена на професията си. На 22 май 2004 г. Фелипе и Летисия се венчават в мадридската катедрала Алмудена. Церемонията е излъчена на живо по телевизията и е наблюдавана от над 25 милиона зрители в Испания и от милиони хора по света.

Фелипе и Летисия имат 2 дъщери:

• инфанта Леонор де Тодос лос Сантос де Бурбон Ортис (родена на 31 октомври 2005 г. в Мадрид, кръстена на 14 януари 2006), която е първа в листата на унаследяване на испанския престол след баща си;
• инфанта София де Тодос лос Сантос де Бурбон Ортис (родена на 29 април 2007 г. в Мадрид, кръстена на 15 юли 2007), с кръстник Константин Сакскобургготски - син на бившия цар Симеон II от България.

Обсъжда се промяна в испанската конституция от 1979 г., която да ликвидира предимството на мъжете пред по-големите им сестри при наследяването на испанския престол.

Източник: Уикипедия

Пълно име	Летисия Ортис Рокасолано
Родена	15 септември 1972 г. Овиедо, Испания
Предшественик	София Гръцка
Династия	Бурбони
Баща	Хесус Хосе Ортис Алварес
Майка	Мария де ла Палома Рокасолано Родригес
Герб

Летисия Ортис Рокасолано, кралицата на Испания, (на испански: Letizia Ortiz Rocasolano) е съпругата на настоящия испански крал - Фелипе VI.

Доня Летисия, по рождение Летисия Ортис Рокасолано, е родена на 15 септември 1972 г. в испанския градОвиедо в семейството на журналиста Хесус Хосе Ортис Алварес и медицинската сестра Мария де ла Палома Рокасолано Родригес. Летисия е най-голямото дете в семейството и има две по-малки сестри — Телма и Ерика. През 1999 г. родителите на Летисия се развеждат, след което през 2000 г. баща ѝ се жени повторно.

Първоначално Летисия учи в родния си град, а след като семейството ѝ се премества в Мадрид, тя се записва в мадридската гимназия Рамиро де Маесто. По-късно придобива бакалавърска степен по Информация, дял на журналистиката, от Мадридския университет Комплутенсе както и магистърска степен по Аудиовизуална журналистика в Института по журналистика. По време на обучението си Летисия Ортис рабори във вестник “Ля Нуева Еспаня”, а след това във вестник “ABC” и агенция “EFE”. След като приключва образованието си, тя прекарва известно време в Гуадалахара, Мексико, където работи за вестник “Siglo XXI”. След като се завръща в Испания, работи известно време в канал “Bloomberg” преди да се прехвърли в “CNN+”. През 2000 Летисия започва работа за испанската телевизия “TVE”, където работи в новия канал “24 час”. През август 2003 г., малко преди годежа си за Дон Фелипе Испански, Летисия е назначена за водеща в най-гледаната испанска новинарска емисия “Telediatio2″. През 2000 г. Летисия Ортис е кореспондент на “TVE” във Вашингтон специално за президентските избори в САЩ, а след атентатите от 11 септември 2001 г. тя предава директно и от Кота нула в Ню Йорк. През 2003 г. Летисия излъчва и репортажи от войната в Ирак.

На 6 август 1998 г. в Бадахос Летисия Ортис се омъжва за Алонсо Гереро Перес — писател и преподавател по литература, който е и неин бивш учител. Двамата обаче се развеждат през 1999 г.

На 1 ноември 2003 г., за изненада на всички, от двореца официално обявяват годежа на Летисия Ортис за принца на Астириас. Скоро след това Летисия се премества да живее в двореца Сарсуела, където пребивава до деня на сватбата.

Сватбената церемония на Летисия и Дон Фелипе се състои на 22 май 2004 г. в мадридската катедрала Санта Мария ла Реал де ла Алмудена. Сватбата на престолонаследника се превръща в събитие на годината за Испания и е предавана пряко по телевизията. Тъй като предишният брак на булката е бил скрепен само с гражданска церемония, Католическата църква не се противопоставя на брака на Дон Фелипе и Летисия. След церемонията Летисия Ортис приема титлата Принцеса на Астуриас и се премества в резиденцията на съпруга си.

До момента Фелипе VI и Летисия имат две дъщери:

• Инфанта Леонор де Тодос лос Сантос де Бурбон Ортис, принцеса на Астурия (родена на 31 октомври 2005 г.), която е първа в листата на онаследяване на испанския престол. Нейното раждане е на път да доведе до промяна в испанската конституция от 1979 г., която да ликвидира предимството на мъжете пред по-големите им сестри при наследяването на испанския престол.
• Инфанта София де Тодос лос Сантос де Бурбон Ортис (родена на 29 април 2007 г.)

На 18 юни 2014 старият испански крал Хуан Карлос I абдикира в полза на сина си Фелипе, който на 19 юни 2014 г. полага клетва като крал на Испания. Така Летисия заема мястото на свекърва си София като нова кралица на Испания.

Източник: Уикипедия

Негово Кралско Величество Хуан Карлос I де Бурбон (на испански: Juan Carlos I de Borbón ) е крал на Испания от 27 ноември 1975 година до 18 юни 2014. Роден е в изгнание и наследява трона от дядо си, Алфонсо XIII. Бащата на Хуан Карлос, дон Хуан, граф Барселонски, се отказва от короната в негова полза. Кралят е роден в Рим през 1938 г., където родителите му и дядо му живеят в изгнание, след като на 9 декември 1931 г. Испания става република. През 1948 г. генерал Франко извиква дон Хуан и поисква от него да му даде сина си да го отгледа и възпита като бъдещ крал на Испания. Същата година десетгодишният принц за първи път стъпва на испанска земя. Диктаторът обявява Испания за кралство, а Хуан Карлос за престолонаследник. Преди смъртта на Франко мнозина не гледат с много голямо уважение на младия принц. Франкистите го наричат “принцът идиот” и се кълнат, че няма да позволят да се възкачи на престола.

Хуан Карлос заема престола два дни след смъртта на Франко, на 22 ноември 1975 г.

Според испанската конституция от 1978 година, кралят има повече правомощия от останалите европейски конституционни монарси. Той е главнокомандващ на въоръжените сили на Испания и има известни права да влияе на политическия живот на страната. При качването си на престола той обявява курс към изграждане на демократично общество в Испания и обещава да бъде “крал на всички испанци”. На 23 февруари 1981 лично предотвратява опит за преврат на франкистите.

Женен е за гръцката принцеса София Гръцка. Когато през 1962 г. Хуан Карлос и София сключват брак, испанците я посрещат с възгласи “Гъркиньо, отивай си в Гърция!”. София за феноменално кратко време научава испански, ражда три деца на Хуан Карлос — инфантите Елена и Кристина и принц Фелипе, и изобщо много бързо се утвърждава като интелигентна и начетена жена. С много скромност, мъдрост, упорство и труд в полза на Испания кралската двойка доказва колко погрешни са били първоначалните представи на поданиците.

Хуан Карлос и София живеят в бившата ловна резиденция “Ла Сарсуела”. Всички кралски имоти, дори яхтата “Фортуна”, с която кралят участва в международните регати, са собственост на държавата. Цялото кралско семейство са любители на спорта, но с най-голяма страст се отдават на ветроходството. Крал Хуан Карлос е с блестящо образование. Той е завършил колежа “Сан Исидро” в Мадрид[1], Военноморския колеж и Висшата военна академия в Сарагоса, икономика, финанси и право в Мадрид. Като човек испанският крал печели с непринудени обноски, остроумие и скромност.

Крал Хуан Карлос и кралица София имат три деца:

• Инфанта Елена Испанска, омъжена за благородника Хайме де Маричалар и има от него син Фелипе;
• Инфанта Кристина Испанска, съпруга на бившата хандбална звезда на Испания Иняки Урдангарин;
• Инфант Фелипе Испански.

Източник: Уикипедия

Нейно Кралско Величество, Доня София Гръцка

Доня София е родена на 2 ноември 1938 г. в Атина като София Маргарита Виктория Фредерика Шлезвиг-Холщайн-Зондербург-Глюксбург, принцеса на Гърция и Дания (на гръцки: Σοφία Μαργαρίτα Βικτωρία Φρειδερίκη Σλέσβιχ-Χολστάιν-Σόντερμπουργκ-Γκλύξμπουργκ, πριγκίπισσα της Ελλάδας και της Δανίας). Тя е дъщеря на гръцкия крал Павлос I и принцеса Фредерика Хановерска. Доня София е сестра на последния гръцки крал Константинос II. Освен с гръцкото кралско семейство София е в тесни роднински връзки и с кралските семейства на Великобритания и Дания.

Голяма част от детсвото си София прекарва в Египет и в Южна Африка, където гръцкото кралско семейство емигрира по време на Втората световна война. Връща се в Гърция през 1946 г. Завършва престижното училищеШлос Залем в Южна Германия, а след това следва педагогика, музика и археология в Атинския университет. Владее свободо английски, френски, гръцки и испански език. На Летните олимпийски игри в Рим през 1960 г.принцеса София е в гръцкия олимпийски отбор по ветроходство.

На 14 май 1962 г. в Атина принцеса София се омъжва за испанския принц Хуан Карлос, когото среща по време на един круиз из гръцките острови през 1954 г. За да се омъжи за бъдещия испански крал, православната София се отказва от правата си върху гръцкия престол и приема Католицизма.

През 1975 г. след смъртта на генерал Франко Хуан Карлос се възкачва на испанския престол като крал Хуан Карлос I, а София е обявена за кралица на Испания. Крал Хуан Карлос и кралица София имат три деца:

• Инфанта Елена, херцогиня на Луго (р. 1963)
• Инфанта Кристина, херцогиня на Палма де Майорка (р. 1965)
• Инфант Дон Фелипе, принц на Астуряс (р. 1968)

Освен с участия в официални мероприятия като неизменен спътник на съпруга си, Доня София води активен обществен живот. Тя е президент на “Фондация Кралица София”, която през 1993 г. изпраща помощи за пострадалите от войната в Босна и Херцеговина. Кралицата е попечител на Кралския комитет за образование и подпомагане на инвалидите, на Фондация за подпомагане на жертви на дрогата, както и на редица други благотворителни организации.

Изключителен почитател на изкуството, кралица София има интереси в областта на образованието, живописта и музиката. Автор е на две книги по археология. Обича да рисува и на младини пее в хор. Тя е почетен член на Кралската академия за изящни изкуства “Сан Фернандо” и е доктор хонорис кауза на редица университети: Университета Росарио в Богота, Университета на Валядолид, Кеймбридж, Джорджтаун Юнивърсити въвВашингтон, Тексаски университет, и на Университета в Ню Йорк .

Лични данни
Пълно име	София Маргарита Виктория Фредерика
Други титли	Принцеса на Гърция и Дания
Родена	2 ноември 1938 г.  (76 г.) Атина, Гърция
Наследена от	Летисия Ортис
Подпис

Семейство
Брак	Хуан Карлос I
Потомци	Инфанта Елена, херцогиня на Луго Инфанта Кристина, херцогиня на Палма де Майорка Инфант Дон Фелипе, принц на Астуряс
Династия	Шлезвиг-Холщайн-Зондербург-Глюксбург
Баща	Павлос I
Майка	Фредерика Хановерска
Герб

Източник: Уикипедия

Мариано Рахой Брей (на испански: Mariano Rajoy Brey) е испански политик от консервативната Народна партия и от 20 декември 2011 година министър-председател на Испания. /Уикипедия

С площ от 504 645 км², Испания е четвъртата по големина държава в Европа след Русия, Украйна и Франция и втора в Европейския съюз. Със средна надморска височина от 650 м, страната е сред най-планинските държави на континента. Според информацията от общинските регистрации от 2010, населението на Испания е 47 150 800. Конституцията на Испания определя испанския език (кастилски) за официален език, който всички граждани трябва да знаят и използват.^[3] Испанският е майчин език за 89% от населението на страната.^[4] Други испански езици имат коофициален статут в някои автономни региони.

Поради географското си положение, територията на Испания е подложена на много външни влияния още от праисторически времена. След женитбата на Католическите монарси Исабела и Фернандо в края на XV век, Испания се обединява и успешно завършва Реконкистата на полуострова от мюсюлманите. С откриването на Америка и последвалата колонизация, страната се превръща в първата глобална империя и най-мощната държава в света. Културното и историческо наследството е видимо и днес, като испанският е вторият най-разпространен език в света и е официален в 21 държави.

Според конституцията от 1978 г. Испания е социална и демократична правова държава под формата на парламентарна конституционна монархия. Съвременна Испания е високоразвита индустриално-аграрна страна. Силният следвоенен икономически растеж и развитието на търговията след като става член на Европейския съюз през 1986 г. прави икономиката на страната 13-та в света през 2010, с равнище на БВП на човек на населението е над средното за ЕС, преди Италия.^[5] Средната продължителност на живота, общественият транспорт, здравеопазването и инфраструктурата са на много високо равнище, което прави Испания 23-та държава в света по Индекс на човешкото развитие.

География на Испания

Релеф

Вътрешността на Испания се доминира от голямото плато Месета, което заема близо 60% от цялата територия на страната. От север на Месетата се издигат Кантабрийските планини, на изток са разположени Пиренеите, Иберийските планини, Каталонските планини, на юг – Андалуските планини и Сиера Невада с най-високия връх в континентална Испания, Муласен – 3478 m. Месетата е разделена на две почти равни части от средновисоките планини Кордилера Сентрал, които се простират от запад при португалската граница до Иберийските планини на изток. На юг от централното плато се намира депресията на река Гуадалкивир, а на североизток – на Ебро. На Канарските острови има редица вулкани, някои от които са действащи, включително и най-високият връх в Испания, Тейде с 3718 м.

Води

Петте най-дълги реки в Испания са Тахо, Дуеро, Гуадиана, Гуадалкивир и Ебро, като всички те без Ебро текат от изток на запад и се вливат в Атлантическия океан. Останалите реки са по-къси и със сезонно пълноводие. По-значителни сред тях са Сегура и Хукар. В испанските Пиренеи има близо 1,000 ледникови езера, а по средиземноморското крайбрежие има голям брой лагуни и лимани, като най-обширната от тях е Мар Менор (Mar Menor, Малко море) близо до град Картахена. Из цялата страна са създадени хиляди язовири като част от широкомащабна правителствена програма.

Климат

Територията на Испания попада в рамките на три климатични пояса – умерен, субтропичен и тропичен. Климатът в северна Испания е умерен морски, с изразено влияние на Атлантическия океан, което отслабва от запад на изток. Характерно за този климат е влажното време през цялата година. В останалата част от континентална Испания и Балеарските острови климатът е субтропичен – континентален в централните региони с горещо лято, студена зима и големи температурни амплитуди и средиземноморски на юг, отличаващ се със сухо и горещо лято и влажна мека зима. По високите части на Пиренеите и другите планини климатът е планински. На Канарските острови климатът е тропичен, сух на изток и с по-голяма влажност на запад.

Флора и фауна

Животинския и растителния свят са най-разнообразните в Европа. Основните фактори за това са разнообразните релеф и климатични условия, както и наличието на островни групи и анклави на североафриканското крайбрежие.^[7] Флората на Испания включва повече от 8,000 вида висши растения, много от които са ендемити. С особено голям ендемизъм се отличават Канарските острови (500 вида за островите и още 500 за района на Макаронезия^[8]) и някои региони в южна Испания. Близо до град Елче се намира единствена в Европа естествена палмова гора. Фауната включва средноевропейски видове, като мечка, вълк, лисица, благороден елен, както и множество южни или ендемични видове, като испански рис, генета, мангуста, десман и други. Там се срещат почти всички европейски грабливи птици.

Политика

Държавно устройство

Според настоящата конституция, приета на референдум през 1978 г., Испания е парламентарна монархия, начело с наследствен монарх, Хуан Карлос I – от 22 ноември 1975 г., и двукамарен парламент (Cortes Generales). Законодателна власт се осъществява от Генерални кортеси (парламент), състоящ се от две палати – Сенат (Горна палата – 256 души) и Конгрес на депутатите (350 души), избрани за 4 години. Изпълнителна власт се осъществява от правителство начело с министър-председател, който на испански се нарича президент. Освен това страната е разделена на 17 автономни региона и два автономни града с различна степен на самостоятелност, които имат свои парламенти и правителства, с широки пълномощия.

Административно деление

Aвтономни области

Политически Испания е разделена на 17 автономни области – на север – Галисия, Астурия, Кантабрия, Паис Баско, Ла Риоха и Навара; на изток – Арагон, Каталония, Валенсия и Балеарски острови; в централната част – Кастилия и Леон, Мадрид, Кастилия-Ла Манча и Естремадура; на юг – Андалусия, Мурсия и Канарски острови. Освен това съществуват два автономни града по африканското крайбрежие, Сеута и Мелиля. Сегашните автономни области са образувани през 1983. По територия най-големият регион е Кастилия и Леон, а най-малкият – Балеарските острови. С най-много население е Андалусия, а с най-малко е Ла Риоха.

Административно, страната е разделена и на 50 провинции. Седем автономни региона се състоят от по една провинция – Астурия, Кантабрия, Навара, Ла Риоха, Мадрид, Мурсия и Балеарските острови.

Най-ниската административна единица в Испания е общината (municipio), като техният брой е 8 111. Исторически, някои региони са разделени на комарки (comarcas), които имат различен произход и значение в отделните региони, като в Каталония представляват историческите графства.

Автономните области са с широка законодателна и изпълнителна независимост, обезпечена от автономно парламентарно и регионално управление. Правомощията на отделните области се определят от техния статут на автономност. Има известно разделяне на така наречените исторически области (Баския, Каталония, Галисия и Андалусия) от останалите. Историческите области имат по-широка автономност, включително контрол върху местните избори.

Въоръжени сили

Традиционно въоръжените сили се делят на сухопътни, военноморски и военновъздушни сили. Към тях се числи и Кралската гвардия, чийто задачи са свързани основно с поддържане на сигурността. Испания е сред важните членове на НАТО от 1982 г. и разполага с шестия най-силен флот на света. Испанските морски пехотинци са най-старата институция в този род войски, като корпусът е създаден през 1537 г.

Към 2011 г. момента на мисии извън страната са 2,600 военни в Афганистан, Босна и Херцеговина, Джибути, Кения, Ливан и Чад.

Икономика и инфраструктура

Стопанствo

Според Световната банка, икономиката на Испания е девета по големина в света и пета в Европа. За 2007 БВП на човек от населението е $ 33,700 с което Испания задминава някои страни от Г-7, като Италия и се нарежда непосредствено след Япония и Франция (чиито БВП е $ 33,800). Растежът на испанската икономика за 2007 е 3,7% като по този показател изпреварва всички членове на Г-7 и другите големи европейски икономики за трета поредна година.

Съвременна Испания е високо развита индустриално-аграрна страна. По обем на промишлено производство е на пето място в Европа и на осмо място в света. Най-силно развити промишлени отрасли са машиностроене, автомобилостроене, корабостроене, самолетостроене, автостроене, електротехническа, химическа, текстилна промишленост. Страната е богата на полезни изкопаеми. Испания е голям производител на вино (3-то място в Европа), ориз (най-високи добиви в света), бадеми, тютюн, маслини (на първо място в света по производство на висококачествен зехтин). Най-големите автомобилостроителни заводи се намират в Марторел (близо до Барселона), Виго, Сарагоса, Валенсия, Мадрид, Памплона, Барселона, Валядолид, Паленсия. Самолети се произвеждат в Севиля (два завода), Хетафе (близо до Мадрид) и Кадис, а хеликоптери – в новия завод в Албасете. Най-големите центрове на локомотиво- и вагоностроенето са Лас Матас (до Мадрид), Сан Андрео Комтал (до Барселона), Беасаин и Ирун (в Баския), Сарагоса, Валенсия и други. Там се произвеждат едни от най-бързите влакове в света.

До икономическата криза, строителството отбелязва силно развитие в последното деситилетие. Средно на всеки испанец се пада по 45 m² обща площ на жилище (2005 г). За сравнение: В Узбекистан на всеки жител се пада средно 14 m²,в Русия – 20,5 m², в България и Унгария – по 30 m², в Ирландия – по 33 m², в Португалия – по 36 m², във Франция – 37 m², в Германия – 44 m², в Дания – 52 m², в Люксембург – 53 m², в Швеция и Белгия – по 55 m². Делът на собственици на жилищата възлиза на 87 % от населението. По този показател Испания заема 1-то място в Евросъюза.

Транспорт

Дължината на асфалтираните шосета е над 650,000 километра, а на автомагистралите – над 15,621 км, по което отстъпва само на САЩ и Китай. Автомагистралната мрежа продължава да се разширява с бързи темпове. Испания цели да има над 1,000,000 електрически автомобила до 2014 г., като част от правителствения план за енергийна ефективност. Според министъра на промишлеността Мигел Себастиан, електрическите автомобили са двигателя на нова индустриална революция.^[27]

За периода 2000-2010 са инвестирани над 40 млрд. евро в железопътната мрежа на страната. Испания има най-голямата високоскоростна железопътна мрежа в Европа и втора в света след Китай.^[28][29] Към октомври 2010 са построени 3,500 км високоскоростни линии, като Мадрид-Севиля с отклонение до Малага; Мадрид-Сарагоса-Барселона с отклонение до Уеска, Мадрид-Валенсия а много повече са в строеж или процес на планиране. Под Кордилера Сентрал се строи тунелът Гуадарама, който с дължината си от 24 км ще бъде втория по дължина в Европа, а под Кантабрийските планини се строи друг 20-километров тунел. Със средна скорост достигаща 300 км/ч, испанските влакове AVE са най-бързите в света, следвани японските и френските TGV^[30], а по точност (98,54%) са втори след японските Шинкансен.^[31]

Силно развит е морският транспорт – над 400 кораба с обща вместимост 3,200 хил. тона. Най-големите морски пристанища са Алхесирас, Билбао, Картахена, Санта Крус де Тенерифе, Барселона, Валенсия, Ла Коруня и други. В страната има над 30 международни летища, най-голямото от които е мадридското Барахас с над 49,8 млн. пътници за 2010 г. Други големи летища са тези в Барселона, Палма де Майорка, Малага. Линията Мадрид-Барселона е най-натоварената въздушна линия в света с полети на всеки половин час и е известна като „въздушен мост“.

Население

Населението на Испания се удвоява през 20 век, благодарение на забележителния бум на раждаемостта през 60-те и 70-те години. Растежът на населението е неравномерен поради голямата вътрешна миграция от селските към индустриалните райони. През 20 век населението на единадесет от петдесетте провинции е намаляло. Раждаемостта спада през 70-те години, но населението продължава да се увеличава след завръщането на много испанци, емигрирали от страната по време на режима на Франко, а в последно време и от много чужди емигранти, най-вече от Латинска Америка (38.75%), Източна Европа (16.33%), Северна Африка (14.99%) и Африка на юг от Сахара (4.08%).^[34] Около 20.77% от емигрантите идват от други страни от Европейския съюз и живеят главно по средиземноморското крайбрежие и Балеарските острови.

Най-големите градове в Испания са:

Религия

Преобладаващата религия е християнството – 97,6% от населението (от тях католици – 97,4 %, протестанти – 2,6 %). Според Глава 2 от Конституцията, Испания няма официална религия, но все пак католицизмът остава традиционната религия. Според проучване на Испанския център за социологически проучвания, 54% от вярващите ходят рядко на църква или изобщо не ходят, 15% ходят на църква няколко пъти годишно, 10% няколко пъти месечно и 19% ходят на църква всяка неделя или няколко пъти седмично. Около 22% от населението на страната посещава църковни служби поне веднъж месечно.

Испанската конституция от 1976 признава съществуването на региони като част от Испанската нация. Основните етнически групи са кастилци, каталонци, галисийци и баски (2,4%). Освен кастилския испански, който е официалният език в страната, в някои части на Испания се говорят още каталонски, галисийски и баски, като те са официални наред с кастилския в съответните автономни региони.

Култура

Испанският език

Произхождащ от Испания, откъдето по-късно е бил пренасян от испанските изследователи и колонизатори в западното полукълбо и други части на света през последните пет столетия, испанският е един от петте най-говорими езика в света и един от шестте официални езика на Обединените нации. Той е един от най-важните световни езици (заедно с английския и френския), който се говори на всички континенти: най-вече в Северна и Южна Америка, Европа и някои части на Африка и Азия. Голямото му заначение се дължи и на международното разпространение и признатост на испаноезичната литература, филмова индустрия, телевизионна индустрия (най-вече теленовели) и музикална индустрия в глобализирания пазар.

Испанците наричат езика си español (испански), когато го съпоставят с други езици (напр. с френски или английски), но го наричат castellano (кастилски), когато го сравняват с други местни езици в Испания (напр. галисийски, баски и каталонски). По същия начин конституцията на Испания от 1978 г. използва термина castellano, за да определи официалния език на цялата държава, противопоставяйки го на las demás lenguas españolas (букв. останалите испански езици). Член III гласи следното:

El castellano es la lengua española oficial del Estado. (…) Las demás lenguas españolas serán también oficiales en las respectivas Comunidades Autónomas…

Кастилският е официалният испански език на държавата. (…) Останалите испански езици също ще бъдат официални в съответните автономни общини…

В някои части на Испания обаче, главно където се говори галисийски, баски и каталонски, изборът на името може по някакъв начин да покаже чувството на принадлежност на говорещия, и дори неговите политически възгледи. Хора от двуезичните области може да счетат за обидно да се нарече езикът español, тъй като това е името, избрано от Франсиско Франко (по времето на неговата диктатура местните езици са били забранени), и защото то включва в себе си значението, че баски, каталонски и галисийски не са езици на Испания. От друга страна обаче, някои националистически настроени граждани (и испански и местни националисти) биха предпочели español, или за да покажат убеждението си за единството на Испанската държава, или за да обозначат схващането за откъснатостта между тяхната област и останалата част от държавата.

В някои от останалите части на испаноезичния свят езикът е известен като „испански“, а в други — като „кастилски“. „Кастилски“ е името на испанския език в Аржентина, Боливия, Чили, Еквадор, Парагвай, Перу, Уругвай и Венецуела.

Някои филолози използват термина „кастилски“ само когато имат предвид езика, говорен в Кастилия през Средновековието, твърдейки, че е за предпочитане да се използва „испански“, когато се говори за сегашната му форма. „Кастилски“ също може да бъде поддиалект на испански, който се говори в повечето части на днешна Кастилия. Този диалект притежава някои характеристики и специфично произношение, различни от това в Андалусия и Арагон например, където се говорят други поддиалекти. Произношението на този кастилски диалект съвпада точно със стандартното испанско произношение, и се различава много малко (даже никак) от стандартния испански език.

Може да се каже, че (на испански) „кастилски“ е термин без никакво политическо или идеологическо значение, за разлика от „испански“ (но не е задължително).

Класификация и сродни езици

Испански/Кастилски се класифицира:

• Семейство: Индоевропейско
• Клон: Италийски
• Група: Романска
• Комплекс: Итало-западен
• Подкомплекс: Западноромански
• Клон: Гало-иберийски
• Клон: Иберо-романски
• Клон: Западноиберийски

Испанският/кастилският е най-близък с останалите испански езици (произлезли от латински) и диалекти (произлезли от самия испански), които се говорят в границите на днешна Испания. Повечето са взаимно разбираеми помежду си без много затруднения.

• Арагонски (aragonés)
• Леонски (llïonés)
• Астурски (asturianu)
• Галисийски (galego)
• Португалски (português)
• Екстремадурски (estremeño)
• Каталонски (català)
• Окситански (aranès)

Стандартните форми на двата основни езика, които се говорят на полуострова – Испански и Португалски, са общо взето взаимно разбираеми, въпреки че испанската морфология се разбира много по-лесно от един португалец, отколкото обратното. Същото важи и за каталонския, който е по-близък с окситански, отколкото с испански или португалски.

Граматиката и по-голямата част от лексиката на испанския и португалския са сходини, а и двата езика имат обща история на влияние от арабския, докато голяма част от полуострова е била под ислямска власт.

Дифтонгизацията на поставените под ударение къси гласни е обичайно за испанския, както и за другите романски езици, но липсва в галисийския и португалския.

Orbis Latinus

Специфична за испанския (както и за гасконския диалект на окситански) е загубата на латинското начално /f/ (която със сигурност се дължи на влиянието на баски), когато следващият звук не е двугласна.

Не е задължително подобни сродни думи да означават едно и също.

Някои често срещани думи също се различават между двата езика.

Еволюцията от латински на някои струпвания на съгласни също се е развила по различен начин в двата езика (испански и протугалски думи като “pleno”, “ocular”, “nocturno”, “tremular” и т.н. не са взети в предвид в долните примери, защото те са взети директно от латинския през ренесансовата и бароковата епоха):

В испанския не са се изгубили единичните интервокални \L\, \N\, което е естесвено за португалския:

Латинското двойно интервокално \LL\ се превръща в испанското -ll- и португалското -l-, \NN\ в испанското -ñ- (испанската буква “ñ” е всъщност начин да се пише “nn”) и португалското -n-,

Испанският има различни особености с каталонския, който е източноиберийски език и показва много Гало-романски белези.

Испанският не е взаимно разбираем с френски или румънски, или, противно на широко разпространеното вярване, с италиански. Въпреки че италианската фонетична система е много сходна с тази на испанския, езиците се различават изключително много в граматика, лексика и морфология, и обикновено могат да бъдат разбрани, единствено ако човек вече е запознат с другия език.

История

Испанският се формира в северната част на Иберийския полуостров от простонародния латински език, като се чувства келтско-иберийско, баскско и арабско влияние. Някои от типичните черти на испанската диахронична фонология са омекотяването (латински vita, испански vida), палатализация (латински annum, испански año) и дифтонгация на кратко E/O от простонародния латински (латински terra, испански tierra; латински novus, испански nuevo); подобни явления се наблюдават в повечето романски езици.

По време на Реконкистата този северен диалект е пренесен на юг и все още е малцинствен език в северно Мароко.

Първата испанска граматика (Gramática de la Lengua Castellana) е била написана в Саламанка, Испания, през 1492 г. от Елио Антонио де Небриха. Когато книгата била представена на Исабела Кастилска, тя попитала: „Защо ми е подобна книга, ако вече знам езика?“, на което Антонио отвърнал: „Мадам, езикът е оръдието на Империята.“

След 16 век езикът е въведен от испанските колонизатори в Северна и Южна Америка, Микронезия, Гуам, Марианските острови, Палау и Филипините. Също така през тази епоха испанският се превръща в главен език на изкуството и политиката в по-голяма част от Европа. През 18 век френският заема неговото място.

През 20 век езикът е въведен в Екваториална Гвинея, в Западна Сахара и в някои части на Съединените щати като Испанския Харлем в Ню Йорк – територии, които не са били част от Испанската Империя.

Географско разпространение

Испанският е един от официалните езици на Обединените нации и Европейския съюз. Мнозинството от испаноговорещите се намира в западното полукълбо и Испания.

С приблизително 106 милиона жители, говорещи испанския като първи и втори език, Мексико се слави с най-голямата популация от испаноговорещи в света. Следващите четири най-големи популации живият в Колумбия (43 милиона), Испания (ок. 40 милиона), Аржентина (39 милиона) и Съединените Американски Щати (31 милиона американски жители на 5 и повече години, които говорят испански в къщи) [1].

Испанският е официален и най-важен език в 22 държави: Аржентина, Боливия (заедно с кечуа и аймара), Чили, Колумбия, Коста Рика, Куба, Доминиканската република, Еквадор (заедно с кечуа), Ел Салвадор, Екваториална Гвинея (заедно с френски), Гватемала, Хондурас, Мексико, Никарагуа, Панама, Парагвай (заедно с гуарани), Перу (заедно с кечуа и аймара), Пуерто Рико (заедно с английски), Испания, Уругвай, Венецуела, и Западна Сахара (заедно с арабски).

В Белиз испанският няма официално признание. Въпреки това той е роден език на 50% от населението и се говори като втори език от още 20%. Може да се твърди, че той е най-важният и най-говорим език от народа, но английският си остава единственият официален език.

В Съединените Щати испанският се говори от три четвърти от 41,3 милионното испанско население там. Той е също така учен и говорен от една малка, макар и слабо растяща, част от неиспанското население заради нарастващата му употреба в бизнеса, търговията, вътрешната и външната политика. Испанският е един от официалните езици в щата Ню Мексико и в неприсъединената територия на Пуерто Рико.

В Бразилия испанският е добил голямо значение като втори език сред много млади ученици и опитни професионалисти. През последните години, тъй като Бразилия разчита все по-малко на търговията със САЩ и Европа и засилва търговските си отношения с испаноговорещите си съседи (особено като член на Меркосур), голямо значение се придава на двуезичието и доброто владеене на испанския език в страната (същото се отнася за доброто владеене на португалския в съседните държави). На 7 юли 2005 г. Националният конгрес на Бразилия окончателно одобри законопроект, който прави задължително изучаването на испански в държавните и частните училища на страната [2]. Популярността на езика се дължи и на близката му родствена връзка с португалския, а и испанският е преобладаващият и официалният език в почти всяка държава, граничеща с Бразилия. Стандартен испански и ладино също се говорят като родни езици от някои бразилци с испанско потекло, работници имигранти от съседните испаноговорещи страни, които са запазили тези езици и ги използват в домовете си. Също така в бразилските гранични щати, които имат пълномощие над образователната си система, испанският се учи от години. В много други гранични градове и села (особено по уругвайско-бразилската граница) се говори един смесен език, известен като портуньол.

В другите европейски страни освен Испания езикът се говори от някои от техните испаноговорещи имигрантски общности, на първо място в Андора (където се говори от огромна част от населението, въпреки че няма официален статус), Холандия, Италия, Франция, Германия и Обединеното Кралство (В Лондон има многобройна общност). През последните години там се наблюдава покачване на популярността на испанския. Значителна част от населението на Гибралтар също говори испански, въпреки това английският си остава единственият официален език. Там съществува и езикът янито – смесица между английски и испански.

Сред страните и териториите в Океания испанският е седмият най-говорим език в Австралия (100 000 говорещи), където от доста време живеят аржентински, чилийски и испански имигранти, а колумбийската и мексиканската общност нарастват най-вече в Сидни. Езикът също така се говори от около трите хиляди обитателя на Великденския остров, териториална собственост на Чили. Във всички народи от островите Гуам, Палау, Северни Мариански острови, Маршалови острови и Микронезия някога е имало испаноговорещи, но испанският отдавна се е забравил и сега единствената останала следа от него е влиянието, което е оказал върху местните езици.

В Азия испанският език отдавна е в упадък. Той престана да бъде официален език на Филипините през 1987 г. и сега се говори от по-малко от 0,01% от населението, или 2 658 души (преброяване на населението през 1990 г.), въпреки че наскоро изглежда има съживяване на интереса към езика сред образованата младеж. Единственият съществуващ испано-азиатски креолски език чабакано е говорен от още 0,4% от филипинското население, или 292 630 души (преброяването през 1990 г.). Повечето други филипински езици съдържат голямо количество испански заемки. Измежду останалите азиатски държави испанският може би се говори от изолирани групи от бивши имигранти като например етнически китайци, родени в Мексико, но депортирани в Китай, или от трето и четвърто поколение перуанци, които всъщност са етнически японци, завръщащи се в отечеството на предците си — Япония.

В Близкия изток и Северна Африка съществуват малки испаноговорещи общности в Израел (говорещи и стандартен испански, и ладино), в Северно Мароко (и стандартен испански, и ладино), в Турция (ладино) и в испанските анклави Сеута и Мелия, които са част от Испания.

В Северна Америка и Карибите испанският се говори от части от населението на Аруба, Канада (предимно в Торонто и Монреал), Холандските Антили (предимно на Бонер, Кюрасао и Синт Мартен), Тринидад и Тобаго, и Американските Вирджински острови (предимно на Сент Кроа).

В Антарктика териториалните участъци и постоянните бази на Аржентина, Чили, Перу, Уругвай и Испания също определят испанския като официален и работен език на тези анклави.

Диалекти

Главна статия: Диалекти на испанския език

Има важни различия между диалектите в различните райони в Испания, а и между тези из цяла Латинска Америка, където се говори испански. В Испания кастилският диалект обикновено се взема за стандартния език на страната (въпреки че характерната за този диалект употреба на винителните форми на местоименията вместо дателните, или така нареченото Лоисмо не се одобрява).

В испанския има три местоимения за второ лице, единствено число: tú, usted и в някои части на Латинска Америка – vos (употребата на тази форма се нарича восео). Общо казано, tú и vos са неофициални и се използват за приятели (въпреки че в Испания vos се смята за архаично обръщение към високопоставени личности и сега употребата му се ограничава главно в литургиите). Usted навсякъде се смята за учтива форма (произлиза от vuestra merced, „ваша милост“) и се използва като знак за уважение, когато човек се обръща към по-възрастните членове на семейството си или към непознати. Местоимението vosotros е множествената форма на tú в повечето части на Испания, въпреки че в Америките (и в някои южни испански градове като Кадис и на Канарските острови) е изместено от ustedes. Забележително е, че в южна Испания употребата на ustedes като неофициално „вие“ не следва правилото за съгласуване между местоимение и глагол. Например докато в правилния учтив еквивалент на „вие отивате“, ustedes van, се използва глагол в трето лице множествено число, в Кадис неофицалната форма се образува така: ustedes vais, то ест използва се глагол във второ лице множествено число. На Канарските острови обаче обичайното съгласуване между местоимение и глагол се е запазило в повечето случаи. /Уикипедия

Испански език idioma español idioma castellano
Страна	Испания, Мексико и 43 други страни
Регион	Западна Европа, Латинска Америка
Брой говорещи	329 до 400 милиона като първи език[1][2][3][4] 500 милиона като първи или втори език[5][6]
Систематизация по Ethnologue
Индоевропейски Италийски Романски Итало-западноромански Западноромански Гало-иберийски Иберо-романски Западноиберийски Кастилски Испански
Официално положение
Официален в	Аржентина, Боливия, Венецуела, Гватемала, Доминиканска република, Европейския съюз, Еквадор, Екваториална Гвинея, Ел Салвадор, Испания, Колумбия, Куба, Коста Рика, Мексико, Никарагуа, Ню Мексико (САЩ), Панама, Парагвай, Перу, Пуерто Рико, Уругвай, Хондурас и Чили.
Контролиран от	Кралската испанска академия
Кодове
ISO 639-1	es
ISO 639-2	spa
ISO 639-3	SPN

Народна партия; Испанска социалистическа работническа партия;  Конвергенция и съюз; Обединена левица; Комунистическа партия на Испания; Инициатива за Каталония – Зелени; Арагонска хунта; Обединена и алтернативна левица; Обединение, прогрес и демокрация; Амаюр; Баска националистическа партия; Републиканска левица на Каталония; Галисийски националистически блок; Канарска коалиция; Коалиция „Компромис“; Астурски форум; „Да“ на бъдещето; Каталонско съглашение за прогрес;

Народната партия

Народната партия е основана през 1989 година с обединението на десния Народен алианс и няколко малки християндемократически и либерални партии. Водеща дясна партия в страната, тя управлява през 1996-2004 година, след което е най-голямата опозиционна партия. На изборите през ноември 2011 година печели абсолютно мнозинство в парламента и през декември образува правителство, начело със своя лидер Мариано Рахой. /Уикипедия