Мигрантите, които не отиват някъде за постоянно, а само за да изкарат малко пари, носят най-различни имена. Една стара и хубава книга по темата ги нарича метафорично “прелетни птици”.

Във връзка с трудовата миграция към Германия основно на граждани с турски етнически произход беше придобила популярност и немската дума “гастарбайтери” (букв. гостуващи работници), която днес вече се смята за обидна в самата Германия и рядко се използва.

Вместо това се говори за мигранти, лица с чуждестранен произход или дори лица с мигрантско потекло (политическата коректност понякога изисква такова насилие над езика и здравия смисъл).

В България използваме думата “гурбетчия”, заета от арабски през турски. Въпреки че този смисъл не се съдържа изрично в етимологията на самата дума, когато говорим за гурбет, обикновено имаме предвид движението на неквалифицираната или полуквалифицираната работна ръка.

Все пак в самия арабски корен на думата се включва смисълът на чужд като несвой, неприсъщ на тукашните хора и нежелан. В думата “гурбет” традицията е уловила един много важен и специфичен тип миграция, на който искам да се спра.

През 90-те години отиването на работа в икономически развитите европейски и неевропейски страни започна да става все по-лесно и масово и изгуби част от митичната си окраска. С присъединяването на България към ЕС и постепенното отваряне на пазара на труда на големи европейски икономики миграцията стана почти рутинна.

Заедно с това започнаха да се виждат и лошите, дори, бих казал, тъжните страни на миграцията въпреки еуфорията, която тя поражда в някои икономически кръгове.

Самата България не предлага кой знае какво като облекчения за интегрирането на потенциални мигранти. Не че в момента има кой знае какъв интерес към страната ни освен от някои страни с традиционни български малцинства, но все пак си струва да се отбележи, защото ние сме един от най-големите нетни донори на население в света  и имаме остри демографски проблеми.

В индекса за развитие на политики за интегриране на мигрантите*, включващ 34 страни, нашата страна е на едно от последните места в Европа по наличието на благоприятни политики за интегриране на мигрантите.

След нас по негостоприемност са само Латвия, Литва и Словакия, докато най-гостоприемни, макар и по различни причини, са скандинавските страни, Белгия и Холандия, а в Южна Европа – Италия, Испания и Португалия.

Хората от конкретни български населени места отиват на конкретни места в Западна Европа, където обикновено вече има установени техни съграждани. По стечение на обстоятелствата имам прясна информация за българските мигранти в един от градовете на Белгия.

Гент е четвъртмилионен град, разположен в един от най-богатите и икономически развити райони на Европа – във фламандската част на Белгия. Според статистиката на Гент към средата на 2013 г. в града има 10 000 източно-европейци, от
които 6200 български граждани.

Предполага се, че половината от тези български граждани са от ромски произход. Местната общинска статистика отчита, че след януари 2007 г. има бум на български имигранти, които от неколкостотин бързо достигат няколко хиляди.

Според градската управа на Гент българските граждани не създават големи социални проблеми, което се дължи и на факта, че там има развити програми за приспособяване към пазара на труда. В Гент това се нарича сектор на социалната икономика.

Разходите на един град или община по интегрирането на имигрантите съвсем не идват само от социалните помощи, които евентуално би се наложило да плати. Интегрирането на пазара на труда на ниско- и средноквалифицираните работници е свързано почти винаги със сериозни публични разходи.

Повечето други опции за гурбетчиите фактически са свързани с полулегална или нелегална работа в социално изолирани общности, където се извършва жестока и незаконна експлоатация.

Премеждията и изпитанията, през които са готови да преминат имигрантите, за да имат някакви доходи и – понякога – за да се установят да живеят трайно на новото място, илюстрират факта, че България няма сериозна политика за интегриране на нискоквалифицираните на пазара на труда, няма сериозна социална икономика.

В новата българска емиграция според данните от Гент силно тежат нискоквалифицираните групи. Сред официално регистрираните безработни българи 68% са с ниска квалификация, докато средно за Гент този дял е 48%.

Ако имахме по-подробна информация за емиграцията след 2007 г. и през годините на икономическата криза, наред с друго щяхме да си дадем сметка, че безработицата би била още по-висока, както и в останалите страни с висока емиграция.

В развитите страни неквалифицираните имигранти заемат позиции, подобни на тези, които биха заемали в родните си страни.

Работата на българските мигранти също е в сектори, много подобни на тези, които предлагат работа на нискоквалифицираните. В България – озеленяване, чистота, ресторанти и обществено хранене, ремонти по домовете.

Тоест този факт поставя под съмнение един от митовете, че отиването в икономически по-развита страна е непременно свързано с професионално израстване или по-добра кариера. Всъщност в много случаи става дори обратното.

Работата, която се налага да бъде приета, е по-неквалифицирана, от типа, който “местните” в по-развитата икономика отказват да вършат освен във времена на голяма безработица. Със съжаление трябва да констатираме, че дори в сектора на нискоквалифицирания труд нашата икономика не е конкурентоспособна.

Гурбетчийството е източник на сериозни социални проблеми. Най-напред – децата, оставени на отглеждане при роднини, често от по-възрастните поколения, които нямат нормална връзка с родителите си,  не могат да разчитат на тяхната подкрепа и често са в голям риск да отпаднат от училище.

Естествено, гурбетчийството е свързано с дълги раздели на семейството – понякога за месеци, понякога за години, без възможности за срещи.

В България не ми е известно да са правени подобни проучвания (може и да са), но в глобален план има данни, че дори само сезонната миграция не се отразява добре на здравето на семействата. В сферата на психологическото консултиране се развива специализираната област на фамилната терапия за мигранти.

Става все по-ясно, че при сегашната траектория на развитие на България ограничаването на гурбетчийството ще бъде трудно. Някои казват, че това е по принцип невъзможно.

Показателно е, че започнаха да се провеждат съвместни разяснителни кампании на нашата агенция по заетостта с германската Федерална служба по заетостта с цел миграцията, която бездруго няма да спре, поне да има по-ниска социална цена и за двете страни и да не бъде източник на социални проблеми.

Целта е пътуващите предварително да се запознаят от надежден източник с условията в приемащата страна, с професиите, които се търсят, и с изискванията, които трябва да покрият, за да могат да упражняват тези професии легално и да отговорят на очакванията на тамошните работодатели.

Наскоро, отново в резултат от обменни посещения, научих за немалка и нарастваща група граждани на Пазарджик, които са се заселили и работят в Мюнхен.

Вероятно сътрудничеството между двете общини също може да доведе до установяването на някакви механизми за намаляване на “неподготвената” миграция (нарочно използвам тази дума, за да подчертая, че миграцията не е нужно да бъде “нелегална”, за да бъде източник на социални проблеми).

Ролята на мигрантите за изпращащата икономика.
Те не могат да заменят местната социална политика. Парите, изпращани от гурбетчиите, не отиват при тези, които имат най-голяма нужда, тогава, когато имат най-голяма нужда.

Това би трябвало да е интуитивно ясно и нямаше да има нужда да се набляга излишно на този факт, ако определени икономисти не преувеличаваха значението на трансферите за намаляване на бедността.

Още при предишните вълни от миграция тя е била натоварена със силни очаквания по отношение на придобиването на нови умения за работа в една индустриално по-развита икономика и съответно – вливането на тези умения в местната икономика след евентуалното временно или постоянно завръщане на мигрантите.

Парадоксът е, че част от циркулиращите мигранти (прелетните птици) често не работят, докато са в страната си, не само в индустрията, а дори в по-нискоквалифицирани сектори, в които са намирали заетост преди.

Те предимно харчат парите си,  което е най-логичното поведение в страни, където показното потребление е съставка от рецептата за социален престиж.

Други очаквания са били свързани с разглеждането на гурбетчийските пари като източник на инвестиции. На практика много изследвания (отново не от България) показват, че тези пари отиват предимно за луксозно, често вносно, потребление и дори не се спестяват за “черни дни”.

От друга страна, построяването на големи скъпи къщи, каквото се наблюдава в България в гурбетчийски общности, с нищо не гарантира, че местната икономика ще позволи на обитателите им да ги поддържат и живеят дългосрочно в тях. От друга страна, “разширяванията” вдигат цените на земята и имотите и така всъщност, освен че спомагат за формирането на “балон” в сферата на недвижимите имоти, пречат на инвестициите.

Зависимостта от приходи, свързани с мигрантите, са и един от сигурните канали за разпространение на икономически кризи от развитите страни към по-слаборазвитите.

Когато в приемащата страна безработицата започне да се повишава, много от мигрантите губят работата си и тези, които не са успели да се интегрират трайно в приемащото общество, нямат надеждно жилище или адекватен достъп до системите за защита при безработица и социална закрила, най-често са принудени да се върнат в родината си.

Накрая със съжаление трябва да отбележа, че наличната информация определено развенчава основния мит, че понеже България е много финансово стабилна страна (за разлика например от Гърция) тук всичко е наред в икономиката и социалната сфера и не може да се очаква експорт на сериозни социални проблеми.

* Индексът се разработва от университети, публични организации и аналитични центрове, водени от Британския съвет. /24chasa.bg