„На Каталуния  морето ме краде по малко всеки  ден…”

Това е рефрен от едно от стихотворенията на Росица Василева в новата ѝ книга „Каталуния в мислите ми”.

Стихосбирката обединява лирически творби, част от тях написани в България, други – в Испания.

Свързани са тематично от привидно невъзможната носталгия по далечното близко море на Каталуния, вдъхновяващо темпераментната плевенчанка от години.

Чрез любовта към него тя хвърля мост към другото, родното Черно море.

„То е тук и го няма… Как да кажа? Ами морето е едно – в мислите ни! Без значение как ще го наречем и на колко територии ще го разкъсаме между народите.

Просто така се случи – живея тук и, знам ли, може би наистина пясъкът е по-различен от нашенския, но и двете морета обичам еднакво!”, казва Росица и предпочита да пише и съзерцава брега, вместо да обяснява.

Подписана под не много  поетичното и сякаш декларативно име, новата ѝ книга като че ли „бяга, пренася” от географската реалност на Коста Даурада, за да изтъче поетичния си килим на мисли, неочаквани обрати на образите и внушенията чак до родния Плевен…

Поетесата замисля да представи „Каталуния в мислите ми” тази есен пред родната публика тук, в Испания.

***

Сънувам

поля и градини,

пътища, очукани от мечти,

сънувам плажове –

златните ивици на Коста  Дорада.

Сънувам

камъни, островърхи дървета

и бриза в палмите,

морски стихии,

летата, брулени

с вятърна памет

и мигновения,

гонещи утрото.

Сънувам и се пробуждам  –

тиха, умислена, пареща,

прекосила морето

и тук останала.

Дали ще се върна отново –

мида счупена?

***

Онези ветроходи

над Тарагона

с близкото море в далечната  фантазия,

онези сърфиращи младежи,

закопнели за пясъка и глътката небе,

онези малчугани, потъмнели

от слънце и игри на кули пясъчни,

онази радост на телата –

морени в бликащата  шир,

онези палми, под които

на сянка вятърът потрепва

срещу събудения фар,

онези тичащи пътеки,

кънтящи с гласове разноезични,

онази горест, че те имах,

море,

и с непреодолима сила

се сливах с теб

и вливах

в дъха ти тегнещия здрач

на мислите си…

Кажи ми

как да те достигна

и без да връщам

миналото щастие,

при теб да дойда –

с онова сърце?

***

Тарагона

плаче в мислите ми.

Склонът

към плажните бразди

е кух от стъпки –

пия донасита

въглени

от българските корени.

Танцувам нестинарски

с бикове,

тореадорите ме гледат

изумени –

косите им се вият

тъмновинени,

бушуват вените.

Разпалвам огъня

в нозете им,

по мъжки натежали –

испанските им страсти

разпознавам

по пясъка,

целуващ стъпалата.

Пареото ми лумва

край вълните,

опивам се от рукналия плясък

и гола тръгвам –

чайка над морето –

в града сърцето си

да върна.

***

Вървя из Салоу

със захарно петле,

а в мене стинат ветровете.

На Каталуния морето

ме краде

по малко всеки ден  –

не мога да съм същата.

Синът ми скача

с едрите вълни,

ръцете ми го тласват

тюркоазени

към лодката –

дюшек, надут с мечти.

Но иначе е същият.

Отхапвам вкусно захарния пай –

животът пак със сладости ме мами,

но няма да се дам –

отказвам, край.

А може би се лъжа?

И съм същата.

***

Морето ме ограбва

и ме мами

с любови нови,

а с умора му отвръщам.

Кинжал не нося

ризата да скъсам –

пиратството отдавна е  забравено.

Чета за Робинзон,

синът ми слуша –

въображението срича спомени.

„Дали това е Тарагона?”,

сочи кораба,

но аз отричам

дъхавите илюстрации.

Прелиствам страниците,

дишаме с историята…

Навън от залези е притъмняло.

Кога ще върна старите  илюзии,

ме пита гларус.

Но в прозореца е  вяло.

И само кретащите стъпки

под перваза

ме връщат в корена на мигла –

време спряло

с детето ми заспало

в скута.

***

От време на време

се лъжа,

че въздухът стига ми,

че сърцето тупти

и вечерята вкусна е.

Край мене прелитат

хартиени самолети –

синът ми се смее по детски.

Опитвам да пиша, да пуша,

но нещо не стига.

Въображение?

Нова безсмислица.

Животът зад мене пулсира.

Опитвам кафето –

горчи и вреди,

душата ми сън не лови я.

Нозете си

в нова любов потопих –

не е и в това синхронът.

А може би просто

не искам да слушам

ноктюрното старо над  Плевен –

нали Тарагона с ръце ме души,

прегръдка на водорасло.