СОНЯ АЛЕКСАНДРОВА
Флоренция,
специално за “Труд”

На 25 октомври 1881 г. в Малага, Испания, се ражда един от символите на изобразителното изкуство на ХХ век – Пабло Пикасо. В Париж (художникът умира във Франция през април 1973 г.) ще отбележат рождения ден на кубиста с откриване на неговия музей след дългогодишен ремонт. Флоренция обаче побърза и направи това с изложбата “Пикасо и испанската съвременност”. Тя бе открита на 20 септември и ще бъде отворена за посетители до 25 януари 2015 г. Да се види невероятната сбирка с творби на обявения за най-добър, най-скъп и най-краден художник през последните 100 години е истинско преживяване.

Около 90 произведения – картини, скулптури, рисунки и гравюри, на Пабло Пикасо и на артисти като Хуан Миро, Салвадор Дали, Хуан Грис, Мария Бланшар, Хулио Гонсалес възхищават посетителите в двореца Строци във Флоренция. Всички творби, създадени от 1910 до 1963 г., са от колекциите на Центъра на изкуствата “Кралица София” в Мадрид. Представени са шедьоврите “Женска глава”, “Портрет на Дора Маар” (за първи път в Италия), “Художникът и неговият модел” на Пикасо, “Арлекин” на Дали, “Фигура и птица в нощта” и “Сиурана, пътеката” на Миро.

Изложбата показва различните подходи на Пикасо и на други испански артисти към модерното изкуство. Организирана в девет части, тя илюстрира начина, по който поетиките се развиват във времето, как са изразени от авторите в социалния, историческия и политическия контекст. Разделът “Ориентации” е посветен на метафората в творческия процес, изяснен чрез една от версиите на “Художникът и неговия модел” и акварелите и рисунките на Пикасо за “Неизвестен шедьовър” на Балзак.

Въображаем герой иска да създаде абсолютен шедьовър. Рисува абстрактна картина, която никой освен него не разбира. Разочарован, той я изгаря и се самоубива. Пикасо винаги отрича, че е илюстрирал специално “Неизвестен шедьовър” в луксозното му издание от 1931 г. Като се оставят неговите признания, в книгата има диалектична връзка между текст и картини, за първи път той говори чрез гравюрите и рисунките за психологичното и символичното отношение между артиста и неговия модел, за мястото на творбата в историческата памет на изкуството.

Експериментът между жанрове и техники е друг елемент, характерен за Пикасо. Той подсказва идеята за раздела “Вариации” – те са основен момент от неговото схващане за модерност. Включени са представителни творби от основните артистични периоди на художника. В един и същ момент той прави рисунки в различен стил и запитан за мотива, отговаря, че различните начини са “едно и също нещо”. Едновременната различност за Пикасо не е изключение, а правило. И тя се задълбочава в разнообразната му продукция. Една и съща тема, една и съща фигура са обработени с различни пластични езици: от възстановената класика до сюрреалистичната визия, минавайки през експресионизма или кубичната структура. Един образ придобива разни значения според контекста. Темата се подсилва, трансформира, разкрасява или слива с другите. Рядко важно творение на Пикасо е без повторения или вариации.

Малко познатият испански принос към изкуството на конкретната и аналитична форма е в центъра на раздела “Идея и форма”. Важни примери са “Арлекин с цигулка” на Хуан Грис, “Жена с китара” на Мария Бланшар. Тук са събрани и абстрактни, и фигуративни творби. Всичко тръгва пак от кубизма на Пикасо.

Лиризмът в живописта и скулптурата чрез знака, повърхността и пространството е засегнат в раздела “Лиризъм. Знак и повърхност”. Тази тенденция е очевидна в картини като “Музикални инструменти върху маса” на Пикасо и в скулптури като “Голямата Венера” на Хулио Гонсалес. От 1923 г. настъпват промени. Много артисти разбират модерното изкуство като интуиция и желание чрез живописта и скулптурата да създават усещания, подобни на породените от поезия. Сюрреализмът допринася за развитието на новия “пластичен лиризъм”. Пикасо го развива чрез арабески, рими или отношения между фигурите. Миро се стреми да намери паралели с поезията в своите “онирични картини”.

В модерната испанска живопис се ражда особена диалектика между “Реалност и свръхреалност”. Реалното тръгва в посока на сюрреализма. Пикасо отговаря на това ехо с гравюри и рисунки, докато Дали поставя началото на своята теория за “критичната параноя”. Кулминация в изложбата са двете части “Към Герника”, разделени между “Чудовището” и “Трагедията”. Проследява се начинът, по който художникът преобразува значения, фигури и символи, за да я реализира. Известно е, че Пикасо рисува тази картина в същото ателие, където се развива действието на Балзаковия “Неизвестен шедьовър”.

Събраните подготвителни рисунки, гравюри и картини свидетелстват за вдъхновението и работата на художника за реализацията на “Герника” през май 1937. Те позволяват да се възстановят трансформациите и влиянията между фигурите и символите. Минотавърът е всепризнат като алтерего на Пикасо, който чрез него говори за себе си и за състоянието на изкуството и на артиста в съвременността. През 1936-а животът на испанците се променя радикално с избухването на Гражданската война. Преработката на Чудовището се простира към Трагедията.

В разгара на войната правителството поръчва на Пикасо картина голям формат за испанския павилион на световното изложение в Париж. Той не намира вдъхновение до 26 април 1937-а – деня на геноцида в баския град Герника. Вижда драматични снимки във вестниците, но нито скиците, нито готовата картина съдържат алюзии за конкретно събитие. В първата скица се появяват бик, кон и женска фигура. Въображението му се развихря и той доразработва развитите две години преди това теми в гравюрите за Минотавъра и жената тореадор, поставени в услуга на Трагедията. Пикасо премества смисъла и преработва значението на Минотавъра. Обръща специално внимание на коня, символ на народа, който се обединява с жената, страдаща по мъртвия си син. Върху недовършената картина се появяват иконографиите на плачещата майка и на страдащата отсечена глава. Чрез цвета Пикасо предлага болка, но не и поражение.

След изложението “Герника” тръгва на турне из Европа и САЩ, за да събира помощи, в началото в полза на републиканската кауза, а после, за да помага на избягалите в чужбина испанци. До смъртта на Франко творбата е извън Испания, както желае художникът. Той не доживява връщането й най-напред в Прадо, после – в Центъра за изкуство “Кралица София”.

Пикасо си служи с любовта, за да подхранва изкуството си. После обаче разрушава музите вдъхновителки. Жените на художника имат ключово значение за изложбата. Една от тях е Дора Маар, фотографка, елегантна, образована, независима, пленена от личността на Пикасо. Именно тя му намира студиото, в което от “непознатия шедьовър” на Балзак се ражда много добре познатият шедьовър “Герника”.

Търсенето на идентичност чрез страната, пейзажа и населението е типично за испанската култура, както подсказва разделът “Природа и култура”. В много творби на Пикасо героите се трансформират подобно на природните елементи в Овидиевите “Метаморфози”. Установяват силна връзка с минерали, растителност, животни и хора. В модерното изкуство този контакт става “поетиката на земното” – основна в творбите на Миро и отправна точка за сюрреалиста Дали.

През 50-те г. испанските артисти завиват “Към друга съвременност” (следващ раздел). Ролите на Пикасо и Миро се променят. Миро става най-влиятелният артист сред сънародниците си новатори. Пикасо се превръща в абсолютен жив мит. Творбите му престават да привличат вниманието на нови поколения артисти, родени в слединдустриалното общество. Пикасо разсъждава върху живописта, докато Миро я разширява и отваря към други концепции. Новите пътища на испанските артисти водят към съвременност, отворена към естетиката на настоящето.

Източник:  Труд.бг