„Не знам дали предметите дишат, дали имат душа и ни „слушат” и „виждат”, но Фабрицио със сигурност вярваше в това и влудяваше горката ми майчица с всеки изминал ден.

Една вечер в края на февруари, както седяхме и го чакахме  да се върне от пицарията, на вратата  се почука. С мама се спогледахме. Едва ли бяха хазаите, макар Фабио отдавна  да беше спрял да плаща наема. Но сицилианецът очевидно имаше завидно  търпение или действително не ни изхвърляше от къщата само заради мен. В Сицилия  семейството е на почит, стои над  всичко, а аз бях невръстно дете.

– Кой е?…

Попита плахо мама. Стоеше уплашено до вратата и не смееше да отвори.

Къщата беше оградена с  бодлив плет, единствените ни съседи бяха хазаите – останалите къщи бяха разпръснати по баирите. Беше като българска  махала. За да стигне човек до къщата, първо трябваше да позвъни на портата  и някой отвътре да му отвори, чак след това можеше да влезе в  двора и да почука на вратата на къщата. Кой чукаше тогава?

– Кой е?

Повтори мама по-насточиво  с пресъхнало гърло.

Чукането замря за момент. После се разнесе отново, този път  толкова тихо, че приличаше на дращене  на котка.

Мама сви рамене и си даде безгрижен вид, но уплахата беше изписана на лицето ѝ.

Приближих се безшумно, но тя направи знак да не мърдам. Аз обаче  не я послушах и в стремежа да се движа тихо, бутнах високата метална  ваза в ъгъла на антрето и тя падна, дрънчейки.

Чукането веднага спря и не се повтори повече.

– Сигурно е той!

Шептях аз на български  и сочех към утихналата врата. В тъмното приличаше на кивот. Мама веднага ме смъмри.

– Глупости! Откъде-накъде Фабио?

Да знаеше обаче колко  бях прав… Вероятно защото не бях  така обсебен от Фабрицио като нея  или понеже бях все още дете, но във фантазията ми не се побираха чудатостите, с които ѝ пълнеше главата. И мен някак си, чисто по детски ме беше страх – нормално беше, все пак ме плашеше с тъмното и с вампири не кой да е, а трийсет и девет годишен мъж, при това баща. В стремежа му да ни затвори и притисне насаме със старата къща, да ни изолира от света, беше стигнал до крайности: новините по телевизията в негово присъствие бяха забрана, а накрая дори отнасяше кабелът и дистанционното, за да не можем да включваме телевизора, ако него го няма.

Странното беше, че мама като че ли не проумяваше ситуацията. Беше като хипнотизирана, винаги сънена, неразположена, постоянно я болеше глава. Влошаващото  ѝ се състояние Фабрицио използваше в своя полза; всичко, което не вървеше и носеше мъка и ни тежеше, работеше за него. Дори болката, която изпитваше мама от дневната светлина при всяко излизане на двора.

Кепенците в къщата се вдигаха  под зоркия му контрол. И зрението на мама отслабваше. От  влагата в  къщата костите я боляха. Не можеше да преглъща храната, косата ѝ падаше, почти не спеше… Фабио обаче като че ли нехаеше, напротив, оплакваше се непрекъснато.

– Искат да ме  довършат, да ме убият, да ме  унищожат!

Говореше за бившата си жена и за семейството ѝ, но бързо пренасяше укорите си към „пришълците”.

– Те са тук, тук са!

Чувах в просъница гласа  му нощем и се свивах под завивките. През стената на стаята долавях разговора  им, който всяка нощ се повтаряше:

– Запали лампата, страх  ме!

Панически долиташе гласът на мама. В отговор ѝ отвръщаше кикотът на Фабио.

– Шт, тихо! Ето ги, идват… Виждаш ли го онзи там, дето лети над  нас?

Представях си уплахата в  погледа на мама.

– Кой?!

– Онзи там, в сивия костюм! Дошъл е за духа ми. Не бой се, на теб нищо лошо няма да ти стори…

– Сигурен ли си?

Долавях страха ѝ, но той ѝ отвръщаше хладнокръвно, с променен глас.

– Човек никога  не може да е напълно сигурно,  нали?

Мама отново питаше уплашено:

– Ами тези огромни прилепи, които летят над мен?

– О, тези ли? Това е от тъмното, от силата на мрака…

Разговорът внезапно замираше, после се разнасяше дълбоката  въздишка на мама.

– Наистина ли в къщата се е обесил онзи старец?

– А ти какво мислиш? Че си съчинявам истории, за да плаша  Анди ли?

Млъкваше заговорнически, после добавяше:

– Къщата е прокълната! Над  нас двамата тегне проклятие, знам го, те ми го казват!

Отново мистериозните  ТЕ. Не издържах и стисках здраво очи, но така и не можех да заспя.

– Глупости! Започваш да параноясваш.

Недоверчиво го прекъсваше мама.

– Така ли? Ами тогава защо се оплакваш, че в банята след теб „влиза някой”, че денем „чуваш стъпки” по стълбите, че зад гърба ти постоянно върви някой и…

– Стига, престани! Престани, моля те!

Проплакваше мама, след което  гласът ѝ се променяше до неузнаваемост:

– Наистина ли когато е бил  малък, там, на онзи таван в тъмното  някой е духнал свещта на баща ти?

Фабио се бавеше с отговора. Ставаше, отваряше прозореца и започваше  да пуши.

– А ти какво си мислиш? Че ще ти го разказвам, за да те плаша? О, не! Това тогава е бил духът на мъртвеца, който преди е живял  в къщата на баба ми.

Отмятах завивките. Какво, нима призраците сновяха около семейството  му като полудели? Имаше ли изобщо „полудели  призраци” и защо искаше да държи  мама в страх? Кого беше видяла в  банята?

– Тази вечер, докато се къпех, свещта угасна, някой сякаш я духна!

– Ето, виждаш ли?

Съгласи се угоднически той.

– Нали ти казвам, къщата е  прокълната!

– А после… После… стори  ми се, че видях смъртта с косата!

Внезапно изтърси мама и аз едва не се разхилих. Нима смъртта  има коса по главата? Веднага след това обаче се вледених.

– Да…Те са тук. Но ти не се плаши! Дошла е за мен, да ме вземе, да ме прибере на сигурно и безопасно  място, за да не страдам повече.

Усъмних се в думите му: как  изобщо можеше да страда умопомрачен  човек като него! Той мразеше светлината, истината, фактите, обичаше Дявола –  молеше му се, дори беше признал на мама, че преди време му се е изповядал и му е продал душата си. Чудех се колко ли може пък да струва душата на Fabrizio Belli?

– Стига, престани, не искам  да слушам повече!

Давеше се мама и аз си представях как ръцете ѝ бясно се лутаха в тъмното.

В едно бях сигурен, макар  и дете: Фабрицио Белли искаше да довърши мама. Не знам какво се таеше  в зверското му, нечовешко желание  – вероятно мъст заради Елена Бенедетто, която безцеремонно го беше напуснала  след всичките му лъжи, изневери и побоища. Или може би просто винаги е бил  такъв, объркан, отмъстителен и зъл?  Още се питам дали злото се корени в нас със самото раждане – питам се най-вече заради Fabio Belli. През седемдесет и седем годишния си живот съм срещал какви ли не хора – добри и лоши, всеотдайни и алчни, бедни и безскрупулни, но онзи италианец остави дълбок отпечатък в детското ми съзнание, повлия дотолкова на морала ми, че никога така и не създадох семейство. Някъде дълбоко в мен – в някоя отдалечена клетка на душата ми – споменът за страдащата ми майка и за изпепелилата я италианска любов през целия ми живот ме гореше като нестинарски въглен.”

Из “ФАБРИЦИО БЕЛЛИ” – Aвтор: Росица Василева

Изд.: „Астарта” – Пловдив  и „Юнайтед Пи Си” – Австрия (2013 г.)

Превод от български на испански за чуждото издание: Авторката