Явлението е масово поне сред българите живеещи в Испания. Масово е и непознаването на закона. Масова е и изненадата (да не говорим за „възмущението“), когато испанската пътна администрация известна в разговорния език под наименованието „трафико“ изпрати на поредния наш сънародник еднотипно писмо със следния текст:

„…ACUERDO denegar la solicitud de CANJE del permiso de conducción de Bulgaria por el correspondiente español por haber sido obtenido durante su periodo de residencia normal en España…“

Преведена фразата звучи  по следния начин: „Постановявам  отказ за смяната на българската  шофьорска книжка с испанска такава, тъй като е била придобита по време  на обичайното Ви пребиваване в Испания“

Тези дни, следваканционното  спокойствие приключи (поне за мен) след като отново възмутени сънародници  започнаха да ми задават по телефона един и същ до болка познат въпрос: „…изкарах си допълнителна категория за шофьорска книжка в България, а в Испания не ми я признават. Защо?“

Следва и прословутата фраза „… Ама нали сме в Европейския Съюз…“.

Така е. Нашата държава е член на Европейския Съюз от 2007 година насам, от което следва, че трябва първо да познаваме добре и после да спазваме правилата на неговото наднационално законодателство, особено, когато пребиваваме в друга държава членка на ЕС.

Едно от тях, касаещо горните  въпроси е уредено в европейската Директива 91/439 с оглед безопасността на движението по пътищата. Въпросната директива установява един минимум от изисквания за издаването на свидетелство за управление.

Съгласно член 1, параграфи 1 и 2 от посочената директива:

„1.      Държавите членки въвеждат национално свидетелство за управление на основата на общностния образец, даден в приложение I [или Іа] в съответствие с разпоредбите на настоящата директива. […]

2.      Свидетелствата за управление, издадени от държавите членки, се признават взаимно.“

Съгласно  член 7, параграф 1 от същата директива:

„Свидетелства за управление се издават, освен посоченото дотук, само на тези кандидати,

б)    които имат обичайно пребиваване на територията на държавата членка, издаваща свидетелството, или представят доказателства, че учат там най-малко от шест месеца.“

6.    Съгласно член 7, параграф 5 от Директива 91/439 никой не може да притежава свидетелство за управление от повече от една държава членка.

7.    Член 8, параграф 2 и параграф 4, първа алинея от Директива 91/439 предвижда:

„2.      При спазване на принципа на териториално действие на наказателното и полицейското законодателство, държавата членка по обичайно пребиваване може да прилага своята национална уредба относно ограничаване, временно отнемане, отнемане или анулиране на правото на управление на притежател на свидетелство за управление, издадено от друга държава членка, и при необходимост да смени свидетелството за управление именно с такава цел.“

От  друга страна чл. 9, първа алинея от посочената директива гласи:

„По смисъла на настоящата директива  „обичайно“ пребиваване означава мястото, където дадено лице обикновено живее, тоест повече от 185 дни през календарна година, поради лични или трудови връзки или, ако лицето няма трудови връзки, поради лични връзки, които сочат тясна обвързаност на лицето с мястото, където то живее.“

От друга страна, на ниво испанско законодателство, нормите на горната европейска директива са въведени в националното испанско законодателство чрез разпоредбите на Кралски Декрет 818/2009 (Real Decreto 818/2009, de 8 de octubre de 1, por el que se aprueba el Reglamento General de Conductores), както и от член Единствен 9 от Кралски Декрет 1598/2004 (Real Decreto 1598/2004, de 2 de julio). В това отношение Испания абсолютно стриктно спазва разпоредбите на горната европейска директива.

В заключение не можем да не споменем водещата съдебна практика на Съда на Европейския Съюз и най-вече едно от последните негови решения (справка: дело C-184/10) по преюдициалното запитване отправено в рамките на спор между г-жа Грасер (Grasser) — германска гражданка, която пребивава в Viereth-Trunstadt (Германия) и притежава издадено в Чешката Република свидетелство за управление — и Freistaat Bayern във връзка с решение, съгласно което на г-жа Грасер се отказва правото да се ползва от свидетелството си за управление на германска територия.

Аргументацията е отново сходна – без наличие на обичайно пребиваване  надвишаващо шест месеца, приемащата държава има пълното право  да откаже да признае свидетелство за правоуправление изходящо от друга  държава членка на ЕС.

Накратко, става дума за германската  гражданка (г-жа Грасер), родена през 1955 г., с германско гражданство, пребиваваща в Viereth-Trunstadt, Германия, която никога не е притежавала германско свидетелство за управление на моторни превозни средства. На 31 май 2006г., г-жа Грасер получава свидетелство за управление, издадено от община Plzeň (Чешка Република), в което като място на пребиваване на притежателя на свидетелството е отбелязано „Viereth-Trunstadt, Spolková republika Německo“ („Viereth-Trunstadt, Федерална република Германия“).

С писмо от 3 април 2009г., германският орган, компетентен в областта на издаването на свидетелства за управление на моторни превозни средства, поканва г-жа Грасер да представи свидетелството си за управление, за да се отбележи в него, че тя няма право на управлява моторни превозни средства на германска територия, тъй като условието за пребиваване при издаването на това свидетелство не било спазено. Посоченият орган изслушва и заинтересованата, преди да приеме решение относно отнемането на правото ѝ на управление.

Т.е., докато трайно пребивава в Германия, тя придобива свидетелство за управление в Чехия и поради тази причина германските власти категорично отказват да го признаят. Тя води серия от дела, които губи именно поради нарушаването на основно правило на цитираната по-горе директива.

Феноменът, дори е назован със специфично „наименование“ в това съдебно решение (а и не само там), а именно „туризъм за свидетелства за управление“ и на него определено не се гледа с добро око с оглед общата сигурност по пътищата. В диспозитива на съдебното решение е указано пределно ясно как следва да се тълкуват разпоредбите на евродирективите и от страна на националните съдилища: „Член 1, параграф 2, член 7, параграф 1, буквa б), както и член 8, параграфи 2 и 4 от Директива 91/439/ЕИО на Съвета от 29 юли 1991 година относно свидетелствата за управление на моторни превозни средства, изменена с Директива 2008/65/ЕО на Комисията от 27 юни 2008 година, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат приемаща държава членка да откаже да признае на нейна територия свидетелство за управление, издадено от друга държава членка, ако въз основа на данните, вписани в това свидетелство, се установи, че не е било спазено условието за обичайно пребиваване, предвидено в член 7, параграф 1, буква б) от тази директива. В това отношение обстоятелството, че приемащата държава членка не е предприела спрямо притежателя на свидетелството каквито и да било мерки по смисъла на член 8, параграф 2 от посочената директива, е без значение.“

Малко мога да добавя към тази така стегната формулировка, освен, че е  добре сънародниците ни в чужбина  винаги да се допитват до юрист, особено  при транснационални свои действия в рамките на ЕС (а по принцип и извън пределите му), с оглед на факта, че липсва пълна законодателна хармонизация между държавите членки на ЕС относно издаването на свидетелства за управление и именно поради тази причина е въведено изискването за постоянно пребиваване.

Нека читателите имат предвид, че независимо, че сме членове на ЕС, все още  тече подобен процес на хармонизация на законодателствата на държавите членки в многобройни области.

Статията изготви адв. Дора Пощакова               www.poshtakova.com