Седмицата на Културата е ежегодно събитие във всяко испанско начално и среднообщообразователно училище. Целта на събитието е общностното съпреживяване на Другото като свое, опознаване на различното , основано на „ универсалната ценност на човекоуважението”. Мислехме си колко ще е трудно да привлечем вниманието на т. нар. поколение Y, за което, казват, историята не е „вчера”, а днес и утре. А тези млади хора,които нищо не признават,нито старшинството, нито науката, нито традициите,…гледаха и ръкопляскаха с голям възторг на българските народни танци, слушаха с интерес и внимание разказите за великата и трагична история на България, за кирилицата и значението й днес, за българското кисело мляко и казънлъшката роза, Перперикон и Рилския манастир. Но не веднага…
Испанските учители се грижат за възпитание в толерантност, ние пък си следваме „българската” задължителна „ програма” за съхранение и разпространение на нашата традиция, не само на миналата ,но и на бъдещата, която е в ръцете на децата ни Y и Z. Честно си признавам, че ми беше трудно да застана пред тези нови,урбанистични същества, с кривоговорния си испански ( лек акцент, ме успокояват),в един мултикултурен контекст от млади съдби,които в началото на разказа ми за България ми пращаха нетърпеливи електронно – подканващи вълни за приключване на дискурса .Едно от момчетата на първия ред ми казваше с поглед „ Трябваше да си тръгна с другите и останах да слушам истории за динозаври ,писали с някакви си глаголически символи!!! И кое му е интересното на това!” Така че, в началото малко се смутих. Докато отчаяно се опитвах да си възвърна самообладанието, отчитайки за пореден път нищожността на усилията ни толкова години да наливаме от пусто в празно, без да се усетя, бях стигнала до българското кисело мляко и ,Еврика!, заслушаха се! Разколебаната ми културна идентичност бързо си възвърна равновесието и оттам насетне като заразказвах – за Аспарух и Тервел, за Симеон и Иван Асен II,за уникалния ни фолклор,за българската душа. Ниевес Пла, наша приятелка,учител и българофил, рецитира на испански стихотворението на Ботев „ Обесването на Васил Левски” в превод на проф. Ж. Балтаджиева.
Танците на прекрасните момичета и момчета от „ Българи” обаче , както винаги, „ изговориха това, което ние не успяхме да кажем.Фактът, че повечето от танцьорите бяха съученици на публиката, промени много от гледните точки за локална и глобална култура.
На успех се е радвала и изложбата за България,която монтирахме предния ден, отговорник за нея бе Петко( един игрек с главна буква),който заслужено получи адмирациите на всички.Поздравяваме го и ние – и дай боже, пак да говорим за кирилицата!