Има теми, за които трябва да се говори не само от професионална, институционална, а от лична гледна точка. Когато ми се обадиха да напиша нещо за децата на емигрантите, не се поколебах. За тази тема трябва да се говори. Както се говори за Крим или за Кара дере. Но не епизодично, а с тази интензивност. И тъй като сме държавата на поводите, тоест трябва да стане нещо, за да се коментира, то поводът е свързан с идеята на държавата за изготвянето на стратегия за децата на емигранти. Когато чух за тази инициатива, ми прозвуча хем двулично, хем смешно, хем безкрайно тъжно хем не толкова безсмислено. И да не забравя да вметна, че съм дете на емигранти вече повече от 12 години.

Да си дете на емигранти не е 6-ица от тотото и колкото и да ти се възхищават приятелите ти, че няма кой да те контролира, не е най-добрата опция за подрастващите. Да си дете на емигранти е лоша карта, с която обаче си длъжен да играеш. Та то нямаш друг избор. Да си дете на емигрант в България е като професия. Нещата са планувани, дори и срещите – през лятото, при по-голям късмет и по-малко ангажименти през коледните и новогодишните празници, плюс балове и прочие по-важни празници. Винаги гледаш календара – годината е разделена на две – преди да се приберат и след като си тръгнат. А през времето, в което сте заедно, опитваш да наваксаш и ти, и родителите пропуснатото. За съжаление животът е конструиран така, че пропуснатото си е пропуснато.

За лошите неща се мълчи, за големите трудности също, всичко се казва, когато се виждате лице в лице, а проблемите и неприятностите вече са изгубили давност. Отдавна си ги преживял… сам. Има два варианта – да се провалиш или да се бориш. Изборът не е предопределен, но често факторите насочват към първото състояние. Изборът е между това да приемеш ролята на самостоятелния човек, да се научиш как да постъпваш, да се движиш напред и да знаеш, че всичко зависи от теб. Или да бъдеш лузър.

Ако си говорим честно, децата на емигрантите нямат нужда от центрове за здравна и психологична помощ. Тази идея на държавата е поредната, с която се прави опит да се компенсира неспособността  да овладее проблема. Това е прах във вятъра.

Децата на емигрантите имат нужда от родителите си, а не от психолози! Това е. Децата на емигрантите не обвиняват родителите си, но децата на емигрантите намразват държавата си. Родителите не са абдикирали от ролята си на родители! Държавата е абдикирала. Нека всеки сам направи изводите си за това и какво всъщност може да очакваме от едно, две и повече поколения, които израстват сами, които са “изкуствено осиротели”, каквото определение даде моя близка.
За цели поколения израснали по скайп или по телефона, за цели поколения, за които срещите с родителите им са броени, буквално. За цели поколения, за които родителите се молят да не тръгнат по лошия път! За цели поколения, които се чувстват наказани от това, че са лишени от родителите си.

Децата на емигрантите много често са емигранти по душа. Нормално става възприятието да заминеш, да оставиш всичко и да напуснеш, защото тук не се справяш или нямаш възможността да го направиш. Не искам в никакъв случай да омаловажавам тази инициатива, най-малкото защото е стъпка към очертаването на един проблем, който видимо съществува. Неминуемо би имало и положителни страни, но все пак не мога да не отбележа иронията в това да ти помагат психолози в някакви центрове, когато ти имаш един прост проблем – родителите ти са заминали заради пустото препитание.

Мисля, че много по-полезно е да се развие идеята училищни психолози и педагогически съветници, доколкото ги има в училище, да помагат на децата, които са поставени в такава ситуация, да се справят с проблемите, с емоциите си.
Преди време бе възникнала идеята за създаването на регистър за децата на емигранти. Нямам спомен да се осъществи, а и по-добре. Разбирам как, но не разбирам защо. Най-малкото е обидно.

И накрая никога не казвайте на дете на емигранти “Много е готино, че вашите ги няма и можеш да правиш каквото искаш!”. А най-накрая, много е трудно и болезнено да търсиш отговор на въпроса “Как по компютъра да изпратя сълза на мама?” ЕВЕЛИНА СЛАВКОВА /Труд/