През септември човекът, приятелят и поетът Ивайло Иванов щеше да навърши 44 години – “младост” в света на литературата. “Щеше”, ако действителността в родната България не продължаваше да бъде сива, мрачна, убиваща морално, психически и физически чедата на територията си. Мащеха или не, под гнилото държавно ръководство от десетилетия насам и под непукизма, безхаберието и безчовечността на пишман професионалисти, десницата ѝ става все по-безмилостно корава, не жали никого.

А може би не мащеха, а в сиротница се е превърнала? Безпардонен факт в потвърждение е нелепата смърт на поета Ивайло Иванов – странникът, който продаваше книги на площада в Троян.

С него се знаехме още от университетските години във Велико Търново, където ни събра тогавашният литературен кръжок към университета. Двайсет години оттогава – като миг, а сега разпитвам близки, също пишещи, в Родината: “Е, как така? Млад човек!”. И тъжният, безсилен отговор е: “Ами… това е България! Забрави ли?”.

Без коментар. Но нищо такова не се “забравя”. Остава увиснал риторичният въпрос: от основаването си през VII век насам България физически е все в Европа, но защо нещо здраво и не по европейски куца във всевъзможните ѝ системи – белег на децивилизация: здравна, правна?

В 21-ви век у нас тромаво, безучастно и злощастно много хора умират просто защото не им е оказана или им е отказана спешна медицинска помощ…

Преди девет дни този свят напусна един артист с дълбоко лирична душа и с талант, който днешното безвремие на алчност и безчувственост не заслужава. Затова: поклон, Поете, пред теб и съгражданите ти от Троян, които по достойнство решиха местният Клуб по култура да носи твоето име!

IN MEMORIAM

За тебе бие пустата камбана

и сън не хваща стария Балкан.

Отиде си поетът – път сторете!

Зората днес от горест не изгрява.

Написа ли последните си строфи

или отнасяш ги натам,

отдето жив не се е върнал никой още?

А после притчи как ще ни разказваш?

Защо избърза? Беше много рано

през стиховете да прескочиш сам.

За тебе бие пустата камбана!

Стаен мълчи унилият Балкан.

Осиротя градецът, без поет останал,

отекват кобно реквиеми в дървесата.

Какво да кажем на самотните прозорци,

осъмнали като избодени във мрака?

Покой намери ли духът ти горе,

че бързаше, без с нас да се простиш?

За тебе бие пустата камбана…

Камбано, бий, света да проглушиш!

Да помнят всички как с мастило синьо

кръвта ти млада увековечи се!

ПОСЛЕПИС

 

Простиха ли се с теб, поете?

Изгряват горестни лъчи

над хоризонта искрометен -

земята палеща тъжи

за недопетите куплети.

Написаха ти ода вече

скърбящите по теб ръце,

непредусетили далечни

раздялата и онзи свят.

А времето плете конци -

на нишката ти с вечността

уханието поетично.

И бягам към онези дни,

когато днешното пространство

не бе коварно близко…

Но спи, поете, своя сън,

за който в стих разказа -

бленуван и спокоен миг

като живота сладък!

Поспи сега, недей жали,

че тръгна си внезапно!

Нали земята топла бди

да бъдем после заедно?

Росица ВАСИЛЕВА,

Тарагона