Завърши 61-ото издание на Международния филмов фестивал в Сан Себастиан, а новият носител на “Златна раковина” е венецуелската драма Pelo Malo на режисьорката и сценаристка Мариана Рондон.

Наградата на журито, оглавено от Тод Хейнс (режисьор на забележителния “Няма ме”, в който шестима актьори играят Боб Дилън) и включващо бившия вокалист на Talking Heads Дейвид Бърн и актьора Диего Луна (“И твойта майка също”, “Милк”), пък взе испанският “Раната” (La Herida). Снощният избор на един от най-старите престижни киносъбития в Европа беше последван от неединодушна реакция на критиката и най-вече учудване от непредвидимо баналния избор.

И двата филма предано регистрират отрязък от ежедневието на вечно сърдитите си героини: изпълнени са коректно, но без нищо паметно в подхода – по-скоро буквален, отколкото естетски, философски, визионерски или какъвто и да е друг, който да се мери с фестивален аршин.“Pelo malo” дава сносна представа за живота на една самотна майка в обикновен каракаски квартал: ужасена, че момчето й може да е гей, тя се опитва да “разчисти” признаците за това, но не и да разговаря с детето.

“Раната”, дебют за режисьора Фернандо Франко, е точно описание на дните на жена с т.нар. “гранично разстройство на личността”, но е лишен от конкретна история, от завръзка, от преди и след – каквото и да е, което да те накара да се привържеш към персонажите; по-скоро клинична картина, отколкото филм, както отбеляза испанската преса. Така или иначе, “Раната” взе и отличието за най-добра актриса – Мариан Алварес.

Филмите, които бяха наградени за сценарий и за най-добра режисура, съответно сатиризиращия френското вътрешно министерство “Ке д’Орсе” на Таверние и Club Sándwich на мексиканеца Фернандо Еймбке (фина работа с комичните и трогателни детайли от взаимоотношенията майка-тийнейджър), бяха повече от достойни за признание. При все че щеше да е далеч по-справедливо майсторът Таверние да си тръгне със Сребърната раковина за режисура, а Еймбке – с наградата на журито, предназначена именно за такива елегантни упражнения по стил.

Мълчание на три гласа в “Club Sándwich” на мексиканеца Фернандо Еймбке, Сребърна раковина за най-добра режисура.

За най-добър актьор, някак произволно и без ясна обосновка, бе посочен британецът Джим Броудбент (Хорас Слъгхорн от “Хари Потър”), който успешно въплъщава насиления псевдоудиалъновски хумор, заложен от сенариста Ханиф Курейши в “Уикенд”: двойка повехнали неуравновесени преподаватели от Англия отиват да изкарат събота и неделя в Париж и да си припомнят какво ги е свързвало като млади. За най-качествена операторска работа журито обяви тази на Пау Естеве Бирба в безкрайно мудния и несъстоятелен испански “Канибал” (самотен шивач от Гранада яде човешко, докато не среща любовта в лицето на румънска имигрантка).

Фредерик Бурбулон, продуцент, и Бертран Таверние, режисьор на “Ке д’Орсе” – Сребърна раковина за най-добър сценарий.
Фотограф: Нева МичеваБез отличия си тръгнаха два чудесни примера за кино с въображение и размах, заснети с много любов – може би най-фестивалните в най-важната секция на фестивала. Първият, For those who can tell no tales, е плод на сърцатото артистично сътрудничество между босненската режисьорка Ясмила Жбанич и австралийската театрална актриса Ким Въркоу. Двете разказват – на ръба на документалното – за откритието, обърнало живота на една туристка: малко след като е изкарала нощ във вишеградския хотел “Вилина влас” с красивите гледки и уханните чаршафи, тя научава, че същото място преди двайсет години, по време на войната, е било ползвано за системното изнасилване и изтезаване на близо двеста жени…

Героинята на Ким Въркоу във филма на Ясмила Жбанич гледа прочутия мост на Дрина, възпян от Иво Андрич и осквернен от масовите инквизиции на хора по време на Босненската война през 90-те.

Вторият недовидян от журито бе Mon âme par toi guérie, една човечна, топла фантазия за живота на мъж, който умее да лекува с ръцете си. Друг ненаграден, който остави добро впечатление, макар да не беше на нивото нито на автора си Давид Труеба, нито на шеметния “Ке д’Орсе”, беше “Да живееш е лесно със затворени очи” . Заглавието му е цитат от песента Strawberry Fields Forever” на The Beatles, а сюжетът разказва леко детинска, цветна и мила ретроистория за едно пътешествие с кола към испанския Юг на трима случайни спътници.

Двете най-желани награди извън тези, присъждани от голямото жури, обикновено са на Международната федерация на кинокритиците ФИПРЕССИ и на публиката. През 2013-а първата отиде у най-добрия в конкурса, “Ке д’Орсе” на Таверние, а втората спечели “Like Father, Like Son” на японеца Хирокадзу Коре-Еда, опитен разказвач на прочувствени семейни ситуации.

Една от най-интересните селекции на това издание на Сан Себастиан беше “Нови режисьори”: 17 заглавия от 15 страни, всичките – или първи, или втори филми. В този раздел изпъкнаха магичните, невероятно зрели “Mother of George” на Ендрю Досунму и “Магнитното дърво” (“El árbol magnético”) на Исабел Айгуавивес; голямата награда спечели “За хората и конете” (“Hross í oss”) на исландеца Бенедикт Ерлингсон, а “Вълк” на холандеца Джим Тайхуту, умело построена и вълнуващо разказана класическа трагедия, взе приза на младежкото жури (200 студенти от киноучилища на възраст между 18 и 25 години).

Много добро кино имаше и в останалите традиционни подборки на фестивала: “Латинохоризонти”, “Made in Spain”, “Перли от други фестивали”, “Кулинарно кино” и – тазгодишната новост – “Savage cinema”, раздел за филми, посветени на приключения и екстремни спортове. Конкурсът на “Латинохоризонти” излъчи като справедлив победител отлично режисираният, изигран и заснет “Вълкът зад вратата” (“O lobo atrás da porta”) на Фернандо Коимбра – трилър за взривяването на един любовен триъгълник. Двете традиционни ретроспективи – лична и тематична – бяха особено интригуващи. Първата бе посветена на японския режисьор Нагиса Ошима (“Империя на чувствата”, “Весела Коледа, г-н Лорънс”), втората – на пълнометражната анимация (широка, но представителна извадка от най-интересното в тази област, с 25 заглавия, сред които “Валс с Башир”, “Акордьорът на земетресения” и “Метропия”).

Впрочем за първи път в историята си фестивалът беше открит с анимационен филм: “Futbolín” (“Джаги”), много успешен дебют на аржентинеца Хуан Хосе Кампанела в анимираното кино, който е толкова за деца, колкото и за възрастни, в духа на най-добрите образци на Pixar. Преди неговата прожекция ФИПРЕССИ връчи годишната си награда на големия победител в тазгодишния Кан “Животът на Адел” на Абделатиф Кешиш.

Също за първи път в историята на Сан Себастиан една от двете почетни награди за цялостно творчество “Доностия” беше отредена на испанска актриса: “жената на ръба на нервна криза” Кармен Маура. За да почетат идването й на фестивала, организаторите бяха програмирали “Вещиците от Сагарамурди”, истерично смешната нова комедия на Алекс де ла Иглесия (“Тъжна балада за тромпет”). Втората “Доностия” получи Хю Джакман, който се оказа и единствената кинозвезда от световен калибър, която гостува на Сан Себастиан тази година. Предвидените посещения на Хелена Бонъм Картър и Колин Фърт отпаднаха в последната минута, което обезсмисли куртоазното включванена два силно посредствени филма с участието на Фърт в официалната селекция: “Devil’s Knot” и “Затворник на миналото”, в който участва и Никол Кидман.

За поредна година България отсъстваше от общата картина, в която този път Източна Европа бе застъпена повече от обикновено (неофициалната специализация на Сан Себастиан е в латиноамериканско кино, така че бившият соцблок обикновено е повече екзотична добавка, отколкото редовно присъствие) с филми като вещо построения литовски “Комарджията” (реж. Игнас Йонинас), суровия до жестокост полски “Пътна полиция” (Войтек Смарзовски), украинския “Зелено яке” (Володимир Тихи) или “Японското куче” на румънеца Тудор Кристиан Журджиу.

Единствената видима, макар и бегла поява на наши сънародници, беше тази на отдавна живеещите в чужбина Самуел Финци (епизодична, но важна роля в “Октомври, ноември”) и на мима Герасим Дишлиев (миниатюрна, но наситено забавна сцена в “Ке д’Орсе”). /Източник: Дневник.бг