Започвам една изключително болезнена и тъжна за мен история. Историята на моят живот.
Родих се в едно семейство, в което парите и възможностите винаги са били дефицит. От там нататък, от самото начало родителите ми се караха, най-вече по вина на баща ми. Той налагаше насилие над мен, терор над майки ми, още откакто бях дете. Следваха ту раздели , ту събирания и в крайна сметка след най-много седмица се връщахме пак с майка ми в родното и село, където израстнах през по големият период от съществуването си. Общо взето майка ми и баба ми ме поръстиха. Така, през годините баща ми идваше , вдигаше скандали, заплашваше майка ми, следваха пак ходения при него. След това по часове депресиращи разговори, плюс това той изневеряваше на майка ми. Въобще аз самият ставах свидетел на тези гадни случки. Така… Когато бях на 4 години и половина, майка ми зачена второ дете. Мой брат. Първоначално баща ми искаше тя да абортира но тя не го направи, износи детето, роди го. Но през годините брат ми колкото растеше те му отделяха цялото си внимание, а той ставаше все по разлигавен и нагъл. Носеше характерът на баща ми. Започнахме да не се разбираме още от ранна възраст, карахме се , стигали сме до бой, след което естествено той беше правият, а аз отнасях побоя от баща си, без даже да се поинтересува кой е прав , и кой не е. Така нещата ставаха все по критични. Майка ми изнемогваше да се грижи за две деца, баща ми по месеци не пращаше издръжка, по некое си време хвърляше по 40-50 лева ,колкото да не умрем от глад както се казва. Майка ми не работеше тъй като има заболяване наречено гуша. Тоест проблеми със щитовидната жлеза, имаше и сърцебиене. Демек не беше здрава. То немаше и как да бъде, при тези гадни неща които и причини баща ми. И дълги години обаче тя го търпя и ни водеше при него, не знайно защо. Освен това тук в нейното родно селце където израстнахме, животът не беше по лек. Защото майка ми има брат, който е тотален алкохолик. Правел е какви ли не пиянски изпълнения, вадел е ножове, въобще ставали са много големи скандали. Обстановката в къщи беше нещо ужасно, което за едни подрастващи деца е убийствено. Точно по тази причина аз бях едва хлапе 1-ви клас , когато започнах да имам проблеми с нервите, страхове, фобии. Какво ли не. Заведоха ме при психилог. Той установи без съмнение, диагноза – страхова невроза, при това силно развита. Пиех хапчета известно време. Тръгвайки на училище бях тотален отшелник, да кажем аутсайдер. Не можех да се впиша в кръга на съучениците си, нито да заговоря с някого. Просто при вида на повече хора се сдухвах. Така започна тормоза в даскалото. Понасял съм много и всякакви унижения. За 8-те години през които учех ученическия ми живот беше пълен хаос. Връщах се в къщи покосен и започвах да слушам пък изпълненията на семейството си. Брат ми никой не го закачаше за нищо. Впоследствие израстнах като затворник буквално. Плачех лесно, колкото пораствах все повече ме болеше че не можех да имам младежкия живот който заслужава да има всеки младеж. Тук винаги щом излезнех започваха луди подигравки, провокации. С две думи нито в нас нито на улицата съм видял спокойствие. 6-ти клас като бях пък преживях операция, с опасност никога да не мога да имам деца. Това беше поредният шок който уби в мене всякакво желание за живот. Психиката ми тотално беше рухнала, започнах да отслабвам, немах апетит да се храня. 8-ми клас като завърших вече бях разбит от всички преживелици. 9-ти като започнах… се случиха още по ужасни неща, пак побоища от баща ми, тормоз в училище… при което немах повече сили. Принудих се да бягам от часовете, нямах друг избор, при което баща ми дойде, преби ме без да пита въобще за какво се е стигнало до тук. Взе ме и ме закара в неговото родно село, записаха ме там да уча. Това беше чиста агония за мен. Там не беше по различно. Неговото семейство винаги е презирало майка ми, и не спираха да ми говорат против нея. Отделно в училището като нов ученик всеки ме провокираше, скачаха ми на бой. Може би усещаха депресията и страхът в мен и дните ми ги правеха черни. Накрая се принудих, избягах на стоп от там. Върнах се при майка ми. Баща ми започна да звъни по телефона бесен. Да заплашва че ще ни избие. Както и да е, накрая реши да се отрече от мене, и каза че не му пукало. Това беше хубава новина, единствената добра новина която можех да чуя. Но от всичко преживяно ,аз вече бях разбит наистина. Вече си бях провалил шансовете да продължа образованието си, сънувах нощем как баща ми е над мен и ме смачква от бой. Вуйчо ми тук правеше все по големи изпълнения, брат ми се държеше все по разлигавено и създаваше куп интриги в къщи. Дори не ходеше на училище, интриганстваше, но на него никой нищо не му казваше. Сами си представете какво е положението в което се намирам. Растях тотален саможивец. Излизайки на вън бях като неокопитен тъй като докато бях дете ми се забраняваше да излизам дори до магазин. И изведнъж излизайки аз бях под подбив на всички мои връстници, че дори ии по малки. Никога не изпитах какво е щастие, какво е приятелство, какво е любов. Никой не ми позволи да се развия като човек. Тези мисли ме скапваха. Безпаричието в къщи нарастваше. Интригите също драстично растяха, сякаш с часове. И в крайна сметка на никой не му пукаше аз как се чувствам. За капак преди две години и нещо майка ми си хвана втори мъж. Така.. той е добър, разбран що годе, но живя месеци наред на наш гръб, майка ми изтегли заем, той не работеше, само задлъжнявахме по магазините тук и там. Нощем той ходеше да краде. Въобще объркана история. В началото се представяше за коренно друг човек и когато вече си показа действителния образ, беше прекалено късно. Отделно майка ми имаше проблеми и с брат ми, заради това че е приела в къщи втори мъж. Станаха какви ли не разправии. След това, нещата малко сякаш се поукротиха, но проблемите си ги имаше. Този мъж започна да работи… да изкарва някакви пари… Но те стигаха едва за ядене, и за некоя друга дрешка, естествено за брат ми.. най-вече. Майка ми в момента е на помощ социално подпомагане – 40 лева… Представете си какво е. Аз преди време съм ходел да цепя дърва, да обръщам градини за по някой лев… но тогава пак по имах някакви сили да изкарам поне някакви дневни пари. В последствие колкото времето минаваше аз започнах да се задъхвам дори като седя, да се чувствам уморен, безжизнен… а и без образование, и плюс това с проблеми в контактите ми с хората нямаше и как просто да се реализирам. И така ето ме… 23 годишно момче, това ее поредната вечер в която гледам тавана в една точка, с угасен поглед, чувствам се мъртъв… след поредния скандал на вуйчо ми, поредните интриги на брат ми… Слушайки истеричните смехове и циничното поведение на разни изроди по улицата… аз просто бавно умирам. А най голямото ми желание е да се махна час по скоро от този ад, и ако изобщо има някакъв шанс, ако въобще има останали силици в мене, искам просто да се стабилизирам, и да заживея като нормален човек. Писна ми от тази агония, от това тежко бреме, сякаш черна орис е тегнела от самото ми раждане над мен до днес. Стига вече. При попадане сред хора, сдухвам. При тежка работа, се изморявам не ми достигат силите. Как да живея се питам… човек като мене как да живее, как да съществува? На 23 години съм, с тегло едва 50 килограма. Дори от тази депресия и апетита ми се изгуби. Стоя и си умирам.
Все се надявам от някъде да се появи един човек, да ми подаде една ръка… способен съм да помагам в къщна, в градинска работа, каквото и да е , само да ми е нещо по силите… в замяна на храна и подслон, и поне някакво заплащане. Искам да направя промяна със себе си, да победя себе си (тоест фобиите, безсилието, страхът). Знам , ще започна от нулата и това ще е страшно труден път, докато постигна НОРМАЛЕН ЖИВОТ, но трябва. Не мога повече да остана тук, защото съм обречен на бавна но сигурна гибел. Отчаяно имам нужда от спешна помощ. Благодаря за отделеното внимание..

За контакт с мен:

hate_life@abv.bg