Когато потеглихме към Гранада с идеята да разгледаме набързо в рамките на по-малко от два дни, ни изпратиха натам с предупреждението, че няма да искаме да си тръгнем никога. Другото, за което ни “предупредиха”, е, че там атмосферата и животът струят от всеки ъгъл, всяка сграда, тротоар, паве, плочка или човек. Той не познава почивка, нито се съобразява с дните от седмицата.

Това са предупреждения, които бих повтаряла на всеки от мига, в който погледът ми докосна Гранада при влизането в града откъм източния му, висок хълмист склон. Има места, за които трудно можеш да намериш много какво да кажеш, но Гранада е от другата категория – от онези, за които думите във всеки един речник на планетата са твърде недостатъчни.

И да, ако стъпите веднъж там, няма да искате да си тръгвате. Това е град – отделен организъм, който диша и издиша в ритъма на различни култури, и носи палитра от история, хора, звуци и аромати.
Нашият “танц” с Гранада в края на ноември започна и свърши за около 24 часа, но какви часове само… Сега бих заменила един цял месец рутина за още няколко мига в този град. Град, с който любовта от пръв поглед е неизбежна и вероятно вечна.

Без план и без посока – това е най-добрият начин място като това да ви изненадва приятно всяка минута. Така и без да осъзнаваме, с колата, взета назаем от познати в Испания, съвсем естествено пътят ни отведе измежду старинни бели къщи. По тесни, криволичещи и павирани еднопосочни улички. Водени от тях, без избор за път назад, подминавахме миниатюрни площадчета, огласявани от следобедна и слънчева глъч. Уютно усещане, което веднага разпознахме като да си у дома, но на чуждо и напълно непознато място.

Появи се табела “Албасин” (или Албайсин) и вече бяхме сигурни, че искаме да се оставим да бъдем водени независимо накъде. Краят на еднопосочната плетеница от път дойде със задънена улица. На нея ни се усмихна и малък знак за хотел. Усмихнахме му се и ние и акостирахме с нетърпение да попием още от това, което само бегло вече ни се беше разкрило от атмосферата на най-стария оцелял мавритански квартал на Гранада.

Ако имате време и планирате да поостанете в града, най-икономичният вариант е да потърсите хостал, което е испанският вариант на хостел. В случай че се придвижвате с кола обаче, трябва да предвидите и бюджет за паркинг.

Първите стъпки в Албасин бяха под звуците на силен барабанен тътен, идващ от реката, която дели квартала от прелестния и величествен крепостен комплекс на замъка Алхамбра (или Аламбра). Там под ярко и топло за ноември слънце група от весели младежи с барабани огласяваше улицата. Нашият сърдечен ритъм пък остана безсилен пред гръмогласното посрещане.

След това еуфорията и усещането, че си на едно от специалните места в света, ни водеха къде ли не. Едно от очевадните неща в Гранада е, че настояще и минало, ден и нощ, прилики и разлики между хората се премрежват и губят смисъл.

Кучетата също се подават от дворовете величествено и като за снимка.

За малкото време, с което разполагахме, не успяхме да се отдалечим достатъчно от старата част на града. Но някак и не пожелахме. Само там няколко седмици вероятно щяха да са ни малко. Всяка къща е като преддверие на малък каменист проход, който те води нагоре-надолу из мавританския квартал. Изпълнен е с красиви гледки и малки детайли, които искаш да съзерцаваш с часове.

Много от къщите са украсени с керамични надписи, но някои държат да покажат повече от традиционната керамика за Албасин.

Белите и спретнати къщи и имения си съперничат по прелест. Задължителни са керамичните табели на улиците, изписани ръчно и винаги със син цвят. Някои дори държат да демонстрират повече традиции и украсяват фасадите си с изящно изписани чинии. Дори рекламните табели на заведенията не отстъпват. Неведнъж попаднахме на малки кафенета с голяма табела “Кока-Кола”, изписана в типичния за марката шрифт, но в син цвят и на бял керамичен фон, рамкиран от красиво ковано желязо.

Ако имате късмета, който като омагьосани водеше и нас нагоре и навътре из квартала, без да се загубим, няма начин да не стигнете до Мирадор де Сан Николас. Няма нужда от карти и упътвания. Ако сте там, ще знаете, че сте на точното място.

Пред малка църква и нейния площад се разкрива една от най-божествените гледки в Гранада, която моментално ви открадва поне 2-3 глътки въздух. Вижда се целия дворцов комплекс на Алхамбра и “Хенералифе” в пълния му блясък. Разположил се е на шир високо над града и на фона на белите и исполински върхове на планината Сиера Невада. Вдясно от тях се е разстлал целият останал свят на огромния андалуски център.

И в края на ноември там слънцето сякаш не спира да грее никога. Някои се снимат, други разговарят небрежно, трети самотно са вперили поглед в огромната шир, четвърти рисуват, пети и шести се целуват, седми се смеят, осми вероятно философстват наум. Навсякъде наоколо са насядали шарени хора, които плетат или майсторят разни накити или пък рисуват пейзажи, с които да припечелят нещо от туристите. Мъже на различна възраст с китари в ръце са се събрали около младо момиче, което от цялото си сърце пее – пее джаз, после преминава на фламенко, а след това всички заедно пляскат и танцуват с познати или непознати. И не ти се тръгва… Никога.

Целият този цвят и емоция в Гранада се дължи и на огромното количество студенти, които всяка година вливат в града свежи и нови млади хора, за които животът е преди мисълта за бита. Затова и вечер има огромен избор от занимания.

Ако гладът ви налегне около 17 или 18 ч., не бързайте да търсите ресторант. Сиестата в Испания не се съобразява с хранителните навици на нейните гости. По това време може да попаднете предимно на компании, които се наслаждават на поредната за деня си сервеса (бира от исп. – бел. ред.). Затова пък в града, както е типично и за цялата област Андалусия, тапас баровете са в техния пълен блясък. Освен това порциите, които се дават там към бира или чаша вино, са съвсем засищащи.

Освен многобройните музиканти, художници и автори на различни накити из стария град може да се натъкнете на млад поет, който подарява свои поеми на минувачите, както и на други театрални видове изкуство като този човек, облечен в костюм на ракета. Пред него извънземното подмамва минувачите, а младежът отвътре понякога се закача с тях, като ги пръска с воден пистолет.

Ако сте вегетарианец, вероятно ще имате проблеми с преглъщането, защото повечето заведения залагат в интериора си на хамон. Да бъдем по-точни – на десетки бутове хамон, които висят навсякъде. Ако не сте опитвали, този от Гранада се слави като един от най-добрите. На нас ни го сервираха в допълнение към червено вино. Не се наложи да се чудим и измежду марки или сорт. Изборът бе само между тинто и бланко (от исп. – червено и бяло) и не уцелихме и едно място, на което да не останахме доволни от напитката на боговете.

Музиката по улиците не спира да звучи – страхотно изсвирена и за радост на минувачите, които често оставят монети за удоволствието от чутотоВ по-късните часове на деня може да избирате между множеството клубове и дискотеки.

Има и безкрайно много малки и големи оживени заведения с музика на живо. За голяма част от туристите особена атракция в нощен Албасин бе цяла улица с традиционни места за пушене на наргиле.

Там до късно е препълнено и със сергии, които силно напомнят нашенските, но в родните курорти обикновено ги наричаме индийски. Звуците, разговорите и усещането, докато се разхождаш измежду тях, е като да си в някакъв умален испански вариант на Истанбул.

Въпреки значително по-студеното време нощем, в малко по-тиха част от квартала седнахме навън пред малко барче. Макар испанците да са напълно скарани с чуждите езици и да не дават вид, че е възможно да не говориш техния, езикът на тялото е световен. Чрез него се разбрахме и с двете усмихнати момичета зад бара, които ни осигуриха сладък час с една от най-добрите сангрии, които някога съм опитвала, и испански рон (от исп. – ром).

Няма задължителни неща в нощна Гранада, но има две, заради които е задължително да се върнем там – фламенкото и вечерната визита на Алхамбра. Първото пропуснахме, тъй бяхме жадни за най-истинския му и автентичен цигански вариант, на какъвто човек може да се наслади в пещерите на квартал Сакромонте. За там обаче, както прочетохме, е добре да тръгнеш без кола и по възможност да не носиш нищо ценно в себе си.

Иначе нямало проблем, но все пак решихме да се подготвим психически за друг път, когато имаме повече време. Що се отнася до визитата на замъка Алхамбра – запазихме си я за сутринта.

Ако си мислите, че разглеждането на монументален комплекс от дворци, замъци и крепости е тривиално и понякога скучно туристическо занимание, вероятно не сте били в сочения за най-блестящия пример за архитектурата на маврите. Огромният хълм над Гранада е превзет от няколко здания, които сякаш и сега, както и в миналото, се борят за любовта и симпатиите на своите посетители.

Добре е да отидете там рано сутринта, тъй като все още тълпите не са плъзнали, а и разходката отнема минимум три часа. На нас и пет не ни стигнаха да обходим всичко. Пренебрегнахме само двореца на Карл V, тъй като ренесансовият му облик не ни спечели така силно на фона на прелестните Насридски дворци. В тях през 14 в. живеят последователно Юсуф I, Исмаил I, Мoхамед III и Мoхамед V. Постройките често са наричани осмото чудо на света и според някои класации са най-посещаваната туристическа забележителност в Испания. Има защо.

В испано-мюсюлманските къщи дворът е много важен. Той е ядрото на семейния живот, около който са разположени останалите помещения. Трудно е да различиш заможно семейство, ако съдиш само по външния вид на къща или дворец, докато вътре в двора веднага си проличава, както е и в случая с двора на миртите

Трудно е да повярваш, че това, с което очите имат среща при всяко премигване, е само възстановен и реставриран поглед към истинския му блясък от онези времена. Ръчно изрисуваните керамични стени, подове и колони навсякъде ви приканват да им отделите задълбочен поглед.

Изработката и детайлите в таваните спират дъха. Според текст на част от реставраторите, конструкцията им е специфична и изключително здрава, въпреки фината изработка, така че са преживели няколко земетресения и войни в по-близките до нас дни.

Релефните надвиснали орнаменти, от които са изработени таваните, ви карат на настръхнете. Навсякъде се чува ромон на вода, която преминава през фини канали в помещенията, събиращи се в отделни фонтани – система, изработена, за да разхлажда през непосилно горещите летни дни. Не е трудно да си представите, че зад някой ъгъл всеки момент ще се появи емир като от приказките.

Има помещения, в които осветлението е изцяло изработено от специална система от красиво оформени дупки на тавана, които вършат работа като за цял арсенал от лампи. Прозорците пък се превръщат в изящна рамка на гледката към Албасин. Светлината влиза по някакъв магичен начин и дори въздухът има особен величествен мирис.

Разходката продължава към лятната резиденция на султаните – дворецът “Хенералифе” и градините към него, които могат да се сравняват с нечия фантазия за облика на райска градина. Всяка крачка заслужава снимка, всяка гледка – филм. Невъзможно е да се обясни с думи, непосилно е да събере дори в съзнанието. Тук природа и човешка ръка са се събрали на едно място и са се споразумели да си сътрудничат.

Едно от важните неща, които трябва да направите, преди да посетите, е да се сдобиете с пътеводител или да прочетете предварително информация за дворците, тъй като на местата няма описания на това, което гледате. На входа се раздават слушалки или може да си наемете гид, но и без тях няма да останете разочаровани. Ни най-малко.

След плавната разходка из покоите на емирите се подготвихме да се изправим пред гледката на техните воини – онази, която се разкрива от прелестната крепост Алказаба, извисяваща се гордо на носа на възвишението. В нея ще попаднете на различни по височина тераси, от които се открива поглед към различни части на града. От двете по-ниски се виждат добре Албасин, реката и вътрешната част на дворцовия комплекс. От града се издига красиво изпълнение на китара.

На най-високата кула печелите джакпота на гледките – 360 градуса към цяла Гранада под звуците на улични музиканти някъде долу. Виждате стария квартал, катедралата, цялата плетеница от сгради на града, равнината докъдето ви стигат очите, дворците и отново смразяващата белота на Сиера Невада.

Отново си спомнихме за първото нещо, за което ни предупредиха на тръгване за Гранада – че няма да искаме да я напуснем. И не искахме, но трябваше и го направихме с малко тъга.

Тръгнахме си обратно през превала, от който дойдохме. От него емир Мохамед XII, който предал града на испанците, се обърнал за последно, за да го запечата в спомените си и въздъхнал, а оттогава мястото се нарича “Последната въздишка на мавъра”.

И ние въздъхнахме.Сега се връщам там за малко от време на време, докато гледам снимките и осъзнавам, че те не могат да разкрият и половината от душата на Гранада – грамада от емоции. /Дневник.бг