18 март, 2017 
“Гордея си с всички нашенци по света” –
Журналистката Веселка ВЕНКОВА в специално интервю за Портала на българите в Испания
ВИЗИТКА
Поприще: журналист във Велико Търново, Пловдив и София.
Двете ѝ големи грешки (според нея): че е зарязала цигулката рано (дъщерите ѝ са музиканти) и не е научила перфектно западен език.
Хоби: да чете и скита сама по света, също – снимането на хора по пазарите и на архитектурни забележителности и природата.
На 8-ми юни ще навърши 60 години.
Харесва ѝ навсякъде: “Хората са шедьоврите на природата и по усмивката им отгатвам дали са добри.”
Опак човек е, казва, но това, заради което губи – говоренето „право куме в очи“, ѝ печели приятели.
- Имате над 30 г. опит в журналистиката. Видели сте много. Има ли нещо, за което се упреквате или са Ви упреквали?
Упреквам се, че напуснах професията, за което доста дълго се каних, но не го правех, за да не дойдат „на мястото ми“ слугинстващи послушници. Но това така или иначе ставаше непрекъснато… Удобни ставаха по различни причини и немалко от връстниците ми. Една известна великотърновска журналистка, малко преди да напусна старата столица през 2003 г., казваше: „Едно време ми плащаха, за да пиша, а сега – за да не пиша!”
- Защо понякога системата “изплюва” добрите журналисти? Само с неудобните ли го прави или…?
Не. Всичко е въпрос на личен избор. Просто някои бяхме по-дълго време идеалисти. Дълги години като кореспондент на столични медии, репортер и редактор в „Марица“ – Пловдив, после в редакцията на „Дума“, за 9 месеца в седмичника „Атака“, винаги бях с по-ниска заплата от споменатата колежка от Велико Търново. Така е и в момента, когато работя в пресцентър на централно ведомство – също на ненормиран работен ден както в журналистиката. Казах вече – въпрос на избор и принципи може би. Не обичам вкопчването.
- Какви морални принципи трябва да спазва истинската журналистика?
Млади колеги ми се изсмяха преди десетина години, когато обяснявах какво е журналистическа етика и морален кодекс в професията. „Венкова, какви ги говориш, това са остарели разбирания!“. Не знам какво е истинска журналистика, но ако не работиш в името на обществения интерес и не се бориш за истината на най-широк кръг граждани, ако си недочел, неграмотен, „съглашенец“, освободи мястото си за някой наивен идеалист. С младежки хъс казах някога, че ако не си чел достатъчно книги, не можеш да пишеш във вестник, и ми се обидиха „колеги“… Моралът е етична категория, която отдавна не се котира, Роси!
- Вярвате ли в късмета или смятате, че всичко в живота се постига само с къртовски труд?
Да го наречем шанс. И до днес, на всеки голям християнски празник ми звънят с поздрав някои от „героите“ ми във в. „Труд“, на които с дописка съм „помогнала“… Една жена от Велико Търново ми е признавала, че благодарение на мое предаване в Кабелното радио (тогава – бел. журн.), съм й вдъхнала надежда, за да намери работа и новото си място след промените. Е, да, това е късмет, нали?
А работенето – какво значи къртовско? Просто изисква план, система и много „ровене“ и сравняване на гледни точки и версии, за да се намери решението, от което се нуждаят повече граждани.
- На кого и какво не бихте простили никога и искали ли сте Вие самата прошка и от кого?
Близнак съм и бързо ми минава. Не можах да се простя в пети клас с учителката си по математика… Оттогава – права или не, бързам първа да подам ръка. Разбира се, трябва да има кой да я поеме. Честолюбива съм и ми е трудно, но го правя, а това дразни.
- Живеем ли в трудно време, което се нуждае от своите герои, и обречена ли е България?
Няма лесно и трудно, а „единствено“ време – тук и сега. Ние сме за едно безкрайно кратко време в т. нар. живот и от всеки от нас поотделно зависи дали някой ще отдели ред за епохата „ни“ в историята. Героизмът е проста работа, просто всеки, всеки ден, на мястото си трябва не да „гледа“, а да си върши работата. Необходимо е усещането за значимост и мисия. А хората не обичат да се усещат незначителни, ама това е истината – ние сме строителният материал на времето, в което живеем.
- Имало ли е моменти, в които сте съжалявали за професионалния си избор и защо?
Не. Пак бих го повторила, може би не с последните две години, но смятам, че съм постъпила честно, а не като конформист, спрямо професията.
- Какво тепърва трябва да научат младите журналисти? Някакъв безценен съвет към тях?
Ако нямат какво да кажат на човека до себе си през медийната трибуна, за да помогнат и на другите, ако не ги боли от скандала на съседите, ако не искат да се терзаят от собствените си решения, ако не им „стиска“ да ги сочат с пръст като глупави донкихотовци, да се дръпнат от журналистиката! Това не са безценни, а ценни съвети! (Усмихва се, бел. журн.)
- Кога журналистиката става мръсна и продажна?
Когато престане да обслужва обществения интерес.
- Минавало ли Ви е през ума да напуснете България и какво би Ви се искало да кажете на българските емигранти в Испания и по света?
Ако не бяха родителите ми – вече само майка ми, ако брат ми не беше „надул“ платна (морски капитан е, бел. журн.), може би щях отдавна да зарежа принципите си и да мия, извинете, дупета в Гърция или в Испания. Така щях да помогна и на дъщерите си…
Но, в живота се случва онова, което ти е „писано“. Обикалям тук-таме като посъбера някой лев. Виж, в Испания не съм идвала, а имам толкова приятели – колеги като теб, Роси, деца на съседи и близки, трудолюбиви нашенци, които очевидно са били по-куражлии от мен. Желая им да са здрави, за имат самочувствието на смели и решителни хора, да не позволяват да ги мачкат и пренебрегват по етнически или верски признак. И, ако искат, да направят от децата си онези българи, каквито ние с тях не сме…
Децата ще решат дали България ще остане само историческо понятие на световната карта. Гордея си с всички нашенци по света, защото доказаха, че сме свястна семка.
Едно интервю на: Росица Василева
“Изкуство в раница с Росица Василева”